Дъщерята на разбойника
- Автор: Ейвъри Ан
- Серия: legendary lovers #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Славянка Мундрова-Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъщерята на разбойника». Краткое содержание книги:
Джон се усмихна в тъмното. Мис Лизи не бе успяла да му даде пистолетите, но бе направила нещо друго, дори по-добро — бе разчупила остатъка от печения петел, бе го увила в салфетки и го бе напъхала във вътрешните джобове на наметалото му. Лизи Тинсдейл беше жена, която знае как да се погрижи за един мъж.
Ако не внимава, накрая наистина ще вземе да се влюби въпреки волята си… и въпреки тоя неин як юмрук в корема му.
— Не се получи, Оливър. — Бес тъжно наблюдаваше как Джон Карлтън бавно се отдалечава, газейки през калта. — Така се надявах оная тъпа червена куртка да си строши врата.
— Те никога не си чупят вратовете. Във всеки случай, не и когато трябва — утеши я Оливър. — Все пак опитахме всичко. Не знам откога не съм виждал кон да хвърля по-хубави къчове или ездач да слиза от седлото толкова скоро. Дано поне тия камъни хубавичко да са го натъртили добре, да са му счупили някое и друго ребро.
При тези думи Бес живна.
— Винаги има надежда.
— Това, което ме притеснява, е нашата Лизи. Не й е в характера да се безпокои за някакъв безполезен невъзпитан простак като оня. И да го целува! Един Карлтън! Господи, Бес, ако вече не бях умрял, щях да получа удар.
— Е, ти вече си умрял, а пък на мене, кълна се, ми става по-леко, като виждам, че на дъщеря ни най-накрая й идва умът в главата. Харесва ми това колониално момче, Оливър, без значение дали е Карлтън, или не.
Тя изгледа одобрително любимия си.
— Напомня ми за тебе, такъв един енергичен! Не съм ли ти го казвала? — Това не бе никакво ласкателство, за да отвлече вниманието на Оливър. Просто трик, който много пъти вече бе действал безпогрешно години наред.
Оливър изпъна мъжествената си фигура, очевидно поласкан.
— Аз наистина бях доста енергичен, нали, Бес?
— Така е, любов моя — отвърна Бес, плъзвайки се в прегръдките му. — Как ми се иска да съм била там, когато си спрял каляската с трима въоръжени ездачи отстрани и двама въоръжени офицери вътре! Седмици наред никой не говореше за нищо друго, само за това!
Оливър въздъхна и я привлече по-плътно към себе си.
— Трябваше да се предам, когато ти ме помоли, Бес, знам, че трябваше. Но има една… тръпка, нали знаеш. Играта. Човек не може така лесно да се откаже от нея, независимо колко е наложително.
— Знам, моя любов. Знам — изрече Бес. — Ти беше такъв. Ти си такъв. И въпреки всичко те обичам заради това. — Тя облегна глава на гърдите на любимия си. — Само се надявам нашата Лизи да намери мъж, когото да обича толкова много, колкото аз те обичам.
— Щастлив ще бъде този мъж. Бес — каза Оливър и я прегърна още по-силно, — но не и наполовина толкова щастлив, колкото бях аз. Колкото съм аз.
— Вярно е — въздишката на Бес потъна в кадифената му жилетка. — А сега само ако можехме да възпрем Лизи да не удря горкия човек…
6
Въпреки че това й струва една безсънна нощ и безкрайни спорове със здравия й разум, рано на другата сутрин Лизи се представи в спретнатата тухлена къща, в която живееха господин Джордж Дрейтън, адвокат, и лейтенант Ламбер, който щеше да остане там, докато е на служба в тази част на Йоркшир. Прислужницата на господин Дрейтън я въведе в дневната, донесе й чай въпреки уверенията на Лизи, че няма нужда от него и отиде да съобщи на лейтенанта, че има гостенка.
След един час Лизи вече бе изпила всичкия чай, бе изяла всичките печени филийки, донесени от прислужницата, и вече щеше да протрие килима от разхождане из стаята. Докато се разхождаше, тя разиграваше мислено стотици различни постановки, опитвайки се да се подготви за предстоящата среща. Но колкото и да си представяше как ще протече разговорът, тя нито веднъж не се помъчи да си представи как ще изглежда Ламбер, когато влезе в стаята.
Това беше грешка. Ако си го бе представила, нямаше да остане така смаяна и стресната, със затаен дъх и отворена уста, когато той най-накрая влезе.
Или по-скоро докуцука в приемната. Напереният вчерашен офицер бе изчезнал и на негово място се бе появила една елегантно облечена развалина. Лицето на Ламбер от дясната страна бе цялото подуто и в грозни синини, а отляво бе ужасно срязано между скулата и челюстта. Той вървеше бавно, вдървен и неестествено изправен. Колкото и помади да си бе сложил, несъмнено известно време щеше да понася последиците от сблъсъка си с калдъръма в двора на „Крал Джордж“.