Египетската тайна на Наполеон

— Може би бих предпочела да е така.

— Дори и на шега не го казвай.

През остатъка от нощта не си продумаха.

Али смени коня в някакво селце, разположено край един от притоците на реката, и препуска без почивка до изгрев слънце. Спускаха се надолу по Нил, срещу течението, следвайки точно определена посока.

— Не отиваме в Дендера, нали?

Али, който все още яздеше с всички сили, а Съвършената седеше на седлото зад него, не отговори.

— Поне можеш да ми кажеш дали бягаме от някого.

Нубиецът с пронизителен поглед сякаш отговори кратко: „Когато му дойде времето“, и продължи да стиска решително юздите.

Едрият кон, с който бяха сменили своя, издържа безропотно до вратите на град Едфу. Влязоха през задната му част, прекосиха местност, известна като Градините на евреина, и спряха пред странноприемница със съмнителна репутация, където най-накрая седнаха да похапнат: бъркани яйца — обичайно ястие, заимствано от нашествениците, сок от пъпеш и малко варено козе мляко.

Докато Надия, с все още зачервени от безсъние очи и подута от плесницата буза, припряно поглъщаше своята част от закуската, чичо й реши да говори откровено. Заведението беше празно. Малцината французи, разквартирувани в Едфу, съставляваха незначителен резервен ешелон за спешни случаи, оставен от Дезе, за да пазят тила му, и беше малко вероятно да се озоват тук толкова рано.

— Пътуваме към Делтата. Към Хелиополис, древната столица на мъдреците — каза Али най-накрая.

— Хелиополис? Имаш предвид прокълнатия град на Он?

— Същия.

— Но ние яздим на юг! — възпротиви се Съвършената. Пътуваме в обратната посока!

— Скоро ще разбереш, че пътят няма значение. Само целта е важна.

— Но защо Хелиополис? Семейството ни никога не е искало да влезе там…

— Задаваш твърде много въпроси, Надия — прекъсна я раздразнено Али.

— Може би, защото семейството — нашето семейство — никога не е споделяло нищо с мен. Не си ли съгласен? Винаги са мислели, че съм малка глупачка, която няма право да знае нищо.

— Ти сама избра собственото си образование.

— Грешиш! Избрах пътя на танца, но не съм избрала да остана извън важните решения на клана. Братята ми знаят, сестрите ми — също. А защо не и аз, след като съм толкова специална, колкото твърдиш?

— Добре… — Нубиецът като че ли омекна. — Само преди три нощи патриархът Ахмед се събуди, силно развълнуван. Познаваш ли Ахмед?

— Слепия ясновидец. Слушала съм много за него.

— И така: в съня му се явила неясна фигура, Божи ангел, който му разкрил, че онова, за което кланът ни се подготвя от векове, е на път да се осъществи.

— От векове? Каква подготовка? За какво говориш, Али?

Бен Рашид не й обърна внимание и продължи разказа си:

— Семейството ни е законен пазител на древна тайна. На нещо, което се е съхранявало много преди раждането на Пророка и над което сме загубили власт много отдавна. Видението на добродетелния Ахмед беше прозрение, предсказание. Разкритие, което го накара да скочи от постелята и да събуди всички, за да ни съобщи новината. Посреднощ, с прозрачните очи на човек, видял истината, ни извести, че скоро ще използваме цялата си магия, за да си възвърнем древното и безценно наследство, което вероятно е скрито в Хелиополис.