Кръгът

— А и трябва. Не са много лицата, които правят такова впечатление. Чудя се дали можем да го издирим? Ти си репортер, трябва да си професионалист в тези неща.

— Не ставай смешен. Можеш да разпознаеш престъпници или известни личности по лицата им, но не и обикновени хора. В Япония има над сто милиона души.

— Ами тогава започни с престъпниците. Или порно актьорите.

Вместо отговор Асакава си извади тефтерчето. Когато имаше много задачи, си записваше.

Рюджи спря видеото. Взе си още една бира от хладилника и наля и на двамата.

— Хайде да вдигнем наздравица.

Асакава не виждаше какъвто и да е повод да си вдигне чашата.

— Имам предчувствие — каза Рюджи, леко зачервен. — Има някакво универсално зло, свързано с този инцидент. Мога да го подуша — импулсът, който усетих тогава… казвал съм ти за него, нали? Първата жена, която изнасилих.

— Не съм забравил.

— Оттогава минаха вече петнайсет години. Тогава също имах странно предчувствие, което се таеше в сърцето ми. Бях на седемнайсет. Беше септември, първата ми година в гимназията. Учих по математика до три часа, а после един час по немски, за да си почине мозъкът ми. Открих, че ученето на език е перфектно за отпускането на уморените мозъчни клетки. В четири, както обикновено, пийнах няколко бири и излязох за ежедневната ми разходка. Когато излязох, вече нещо странно се зараждаше в главата ми. Някога разхождал ли си се късно през нощта през жилищен квартал? Много е приятно. Всички кучета са заспали. Както бебето ти. Озовах се пред една жилищна сграда. Беше елегантна двуетажна къща с дървена дограма и знаех, че вътре живее една елегантна колежанка, която понякога срещах на улицата. Не знаех кой беше апартаментът й. Огледах всичките прозорци на единайсетте апартамента един по един. В този момент, докато се взирах, нямах нищо определено наум. Само… нали знаеш. Когато спрях поглед на южната страна на втория етаж, чух как нещо дълбоко в сърцето ми се отваря и почувствах как тъмнината, която се беше прокраднала в мислите ми, започна да се сгъстява. Отново огледах един по един прозорците. Отново на същото място тъмнината набъбна. Знаех. Знаех, че вратата няма да е заключена. Без значение дали просто е забравила, или нещо друго. Напътстван от тъмнината, която ме беше обзела, изкачих стълбите и застанах пред вратата й. Табелката с името беше на латиница, по западен маниер — първо собственото име: ЮКАРИ МАКИТА. Хванах здраво дръжката с дясната си ръка. Държах я известно време, после силно я завъртях наляво. Не се завърташе. Какво, по дяволите, помислих си, после изведнъж щрак и вратата се отключи. Следиш ли мисълта ми? Въобще не беше забравила да я заключи: сама се отключи точно в този миг. Някаква енергия се изливаше върху нея. Момичето беше опънало футона си точно до бюрото и си беше легнало. Очаквах да я заваря в легло, но не беше. Единият от краката й се подаваше изпод завивките…