Колорадеца
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Колорадеца». Краткое содержание книги:
Един мъж е намерен мъртъв на остров до крайбрежието на Мейн. Трупът не е разпознат. Единствено упоритата работа на двама местни журналисти и един стажант по криминалистика довежда до откриване на следи. До разпознаването на мъртвеца изтича повече от година.
И това е само началото на мистерията. Защото колкото повече научават за мъжа и озадачаващите обстоятелства на смъртта му, толкова по-малко разбират. Дали това е невероятно престъпление? Или нещо още по-странно…
С привкус на „Малтийският сокол“ от Дашиъл Хамет и творчеството на Греъм Грийн, Стивън Кинг ни поднася трогателна и изненадваща история, чиято тема не е нищо друго освен природата на самата мистерия…
— Но ти каза…
Той се наведе още по-напред над сключените си длани и впери очи в нейните.
— Слушай внимателно и се учи, миличка. От много години не съм чел Шерлок Холмс, затуй не мога да го цитирам точно, ама в един момент великият детектив казва на доктор Уотсън нещо подобно: „Когато изключиш невъзможното, отговорът би трябвало да е останалото — колкото и да е невероятен.“ Известно ни е, че оназ сряда заран Колорадеца е бил в службата си в Денвър до десет и петнайсет или десет и двайсет. И основателно можем да сме сигурни, че в пет и половина е бил в „На кея при Иън“. Вдигни пръсти като преди малко, Стефани.
Тя го послуша — левия показалец за Колорадеца в Денвър, десния за Джеймс Когън в Мейн. Винс отлепи длани една от друга и за миг докосна десния й показалец със своя — старостта на среща във въздуха с младостта.
— Само не нарочвай таз пръст за пет и половина — инструктира я. — Няма нужда да вярваме на кръчмарката, която не е била съсипана от бачкане през юли, ама все пак несъмнено е била натоварена, нали се е случило по време за вечеря.
Стефани кимна. По тези краища се вечеряше рано.
— Да приемем тоз пръст за шест — предложи той. — Часът на последния ферибот.
Стажантката отново кимна.
— Трябва да е пътувал с него, нали?
— Да, освен ако не е преплувал пролива — отвърна Дейв.
— Или с лодка под наям — прибави момичето.
— Питахме — рече главният редактор. — Нещо повече, питахме Гард Едуик, който през пролетта на осемдесета управляваше ферибота.
„Дали Когън му е занесъл чай? — изведнъж се зачуди Стефани. — Защото нали трябва да занесеш чай на лодкаря. Ти сам го каза, Дейв.“
— Стеф? — загрижено попита Винс. — Как си, миличка?
— Добре съм, защо?
— Изглеждаш… не знам, някак странно.
— Ами, има нещо такова. Историята си е странна, нали? — И прибави: — Само че това всъщност не е история, вие бяхте абсолютно прави, и ако се чувствам странно, предполагам, че тъкмо това е причината. Все едно се опитваш да караш колело по опънато във въздуха въже, което просто не съществува.
Поколеба се, после реши да продължи и тотално да се направи на глупачка.
— Господин Едуик си е спомнял Когън, защото му е донесъл нещо, така ли? Защото е донесъл чай за лодкаря?
За миг двамата не отговориха, само я измерваха с непроницаеми погледи, толкова странно млада и по момчешки миловидна в техните старчески очи, и й се стори, че може да се разсмее, да се разплаче или да направи нещо, някак да избухне, само за да потисне мъчителното си безпокойство и растящата си увереност, че се е направила на глупачка.
— Било мразовито — рече Винс. — Някой — бил мъж — донесъл картонена чаша кафе на Гард в кабината. Разменили само няколко думи. Било през април, не забравяй, и вече се стъмвало. Мъжът казал: „Спокойно плаване“. И Гард отвърнал: „Мерси“. После оня добавил: „Дълго пътуване“ или „Дълго пътувах“.
— Когън носел ли е зеленото палто? Или сивото?
— Стеф — каза Винс, — Гард не само не си спомняше дали е носел палто. Сигур не би могъл да се закълне в съда дали е бил пеш, или е яздел кон. Първо, вече се стъмвало, второ, от таз дребна любезност и няколко обелени думи беше изтекла година и половина. Трето… е, нали разбираш… пийваше си.
— За мъртвите или добро или нищо, ама той пиеше като смок — поясни Дейв. — През осемдесет и трета го изхвърлиха от работа и Съветът го тури на снегорина, главно за да не умре от глад семейството му. Имаше пет деца, нали разбираш, и жена му беше с множествена склероза. Ама накрая разби снегорина насред центъра, беше фиркан, и за една седмица през февруари профука цялото гориво, да го таковам, ще ме прощаваш за нецензурирания език. Той изгуби и таз работа и остана да я кара на помощи. Затуй изненадан ли съм, че не си спомняше повече? Не, не съм изненадан. Но и от малкото му спомени съм убеден, амчи, да, че Колорадеца е дошъл от континента с последния ферибот, да, и е донесъл чай на лодкаря или там к’вото му съответства. Браво, че си спомни за туй, Стеф. — И я потупа по ръката. Тя се усмихна. Чувстваше се замаяна.
— Както самата ти каза — поде разказа Винс, — трябва да се има предвид двучасовата разлика във времето. — Той премести левия й показалец по-близо до десния. — Когън излиза от работа в дванайсет и петнайсет наше време. В мига, в който асансьорът отваря врати във фоайето на сградата, той смъква нехайната си ежедневна маска. На секундата. И хуква навън, дето го чака оназ бърза кола със също толкоз бърз шофьор. След половин час е на летището на Стейпълтен и пет минути по-късно се качва на частен самолет. И не е оставил нищо на случайността. Невъзможно е. Някои хора доста редовно летят с частни самолети за по една-две седмици. През тез една-две седмици пилотите, които ги возят, поемат други клиенти. Нашето момче е избрало такъв самолет и почти със сигурност е платило, за да дойде с него на изток.