Съзнавах, че през последните няколко дни съм задавал този въпрос безброй много пъти, но все още се нуждаех от уверения.
— Ще се успокоиш ли, момче? — изръмжа моят наставник. — Не бях ли прав за имповете?
— Май да — признах колебливо.
Не ми се щеше да му казвам, обаче не се чувствах чак дотам щастлив заради инцидента с двамата наемни убийци. Беше ми се видял твърде опасен, за да способства за душевното ми спокойствие. От срещата насам имах повтарящи се кошмари, в които участваха импове и арбалети.
— Погледни на нещата от добрата им страна, момче. С малко късмет тоя Фръмпъл ще успее да възстанови моите способности. Така ти ще слезеш от горещия стол.
— Надявам се — кимнах аз без ентусиазъм.
Откакто беше научил за девола, той неведнъж бе повдигал тази тема. Всеки път, щом я зачекнеше, изпитвах все същото усещане за дискомфорт.
— Скийв, да не би нещо да те безпокои? — рече демонът, като килна глава към мен.
— Ами… просто… Аахз, ако си възвърнеш уменията, ще искаш ли още да съм ти чирак?
— Това ли те тормозеше? — той изглеждаше действително изненадан. — Разбира се, че ще искам. Хей, ти за какъв магьосник ме имаш? Аз не си избирам помощниците с лека ръка.
— Нямаш ли чувството, че съм ти в тежест?
— Отначало може би, ала сега не. Ти беше на място в увода на тази история с Исстван и си заработи правото да присъстваш на края.
Да си кажа честно, не горях чак толкоз от желание да видя сблъсъка между Аахз и майстор Исстван, но комай това бе цената, която трябваше да заплатя, ако смятах да продължа своето другаруване с люспестия.
— Ъ-ъ… Аахз?
— Да, момче?
— Може ли само още един въпрос?
— Обещаваш?
— Туй пък какво значи?
— Нищо. Какъв е въпросът, приятелю?
— Ако си възстановиш способностите и аз все така съм ти чирак, в кое измерение ще живеем?
— Хм. Да ти призная от сърце, това много-много не съм го мислил. Виж к’во, тоя мост ще го изгорим, когато стигнем до него. Става ли?
— Става, Аахз.
Опитах се да не разсъждавам повече по темата. Може би первектът беше прав. Защо да се тревожим за някакъв проблем, преди да сме се уверили, че той наистина съществува? Може би Аахз нямаше да си възвърне уменията. Може би в края на краищата щеше да се наложи аз да съм войнът, който да се бие с Исстван. Страхотно.
— Ей! Внимавай за животното, Скийв!
Гласът на демона прекъсна мислите ми. Водехме бойния еднорог между нас и той бе избрал точно този момент, за да се изяви.
Звярът процвили, вдигна се до половина на задните ги крака, сетне тупна с копита и отметна глава.
— Я мирно… Оу!
Аахз протегна ръка, опитвайки се да хване юздата и бе възнаграден за старанията си с яко бодване в предмишницата.
— По-кротко, Батъркъп — рекох успокояващо аз. — Ха така, добро момче.
Животното отвърна на моите увещания, като първо се усмири, нервно подраска земята с копито и най-накрая потърка муцуна в мен. Макар да беше приятелски жест, това не е най-безопасното нещо, което еднорозите биха могли да ти сторят. Ловко се гмурнах под люшналия се рог и отчаян се огледах наоколо. Откъснах един оранжев цвят от близките храсти, после му го подадох с изпъната десница. Той прие дара и доволно го захрупа.
— Не мисля, че този звяр харесва демоните — мрачно измърмори Аахз, разтривайки натъртената си ръка.
