Какво сънуват псиборгите?
- Автор: Барбе Пиер
- Серия: setni, enqueteur temporel #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лиляна Кр Иванова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Какво сънуват псиборгите?». Краткое содержание книги:
Воден от своите високохуманни и антимилитаристични идеи, авторът недвусмислено ни разкрива картината на гибелното въздействие над човечеството на една бактериологична война.
Признавам, че тази тирада дълбоко ме развълнува. Това хитро момиче бе успяло да проникне в душата ми и да ми предложи онова, което желаех най-горещо, започвайки с нея! Затова с усилие, равностойно на най-висш героизъм, аз включих хипносугестора, като си мислех да измъкна неусетно от красавицата всичко, което тя знаеше, и да се възползвам от него, но без рискове за моята скромна личност.
Но илюзиите ми скоро се изпариха! Даю беше напълно бечувствена към моя апарат: дори когато ползвах пълната му мощност. Този път бях срещнал противник по-силен от мен! Тази порочна, демонична жена коренно се различаваше от крехките създания, които бях виждал дотогава. По всяка вероятност тя беше една от тримата, управляващи тази планета.
Много интересно, но и много опасно. Какво ли щеше да ми стори?
Тя мълчаливо приближаваше към леглото ми. Аз съвсем се изгубих зад защитния си екран, който трябваше да е толкова безполезен, колкото и хипносугестора.
За голямо мое щастие, не се случи нищо сериозно. Даю широко се усмихна, погледна ме като дете, което върши глупости, и ми изгугука:
— Хайде, скъпи ми Окасен, какво си се заиграл с тези играчки, подходящи само за някой петоразреден магьосник? Смятам, че не се готвиш да ми изиграеш същия номер като на онази глупачка Николет? На мене ли, Даю — повелителката на океана?
Разобличен, чувствувайки се натясно, аз изключих безполезните си уреди и отговорих глупаво:
— Нищо не ми пречеше да опитам, нали? Бъди сигурна, че съвсем не съм се старал да ти навредя, и ако ти държиш на обещанията си, аз действително ще бъда предоволен!
— Тогава край на глупостите, рицарю на сърцето ми! Ела! Имаме цяла нощ пред нас.
Не държа да си спомням за онова, което се случи после.
Не, честно казано, не малко съм си поживял и съм имал много приключения, но от тези часове ми е останал страшен спомен, сякаш душата ми отнесе завинаги един неизлечим белег. Години наред, въпреки волята си, имах кошмари, ужасни и прекрасни едновременно…
И така призори, когато слънцето обагри морето в нежнокоралов цвят, аз бях напълно обезсилен. Тогава Даю се наведе над мен и докосна устните ми с една последна целувка, от която потръпнах. После усетих съвсем лек допир по лицето, сякаш ме помилва крило на пеперуда.
— Не се страхувай — каза ми нежно тя, — това е една обикновена маска, с която никой няма да те познае. Сега си върви! Моят слуга ще те отведе там, където желаеш. После би могъл да погостуваш на Водан, ако поискаш. Ти ми достави голямо удоволствие, затова ще ти дам още един последен съвет: не търси обяснението на тайните, които не разбираш. Върни се там, откъдето си дошъл, и остави тази планета на мира. Всичките ти знания не струват нищо в сравнение с нашите и ако си навлечеш мъстта ни, ще се каеш.
Не взех сериозно тези думи, защото моята безгранична гордост ме караше да не се признавам за победен. Кампъл ми се беше доверил и аз трябваше да изпълня мисията си, дори и с риск за живота. Затова мълком се облякох и без да се обърна, напуснах стаята и ложето, изсечено в седефена черупка, където лукавата жена ме беше привлякла, въпреки желанието ми. Така тя завинаги беляза душата ми с познание, запретено за обикновените хора.
Отвън ме чакаше слуга, облечен целия в черно. Той тръгна пред мен и ме поведе по безлюдните коридори на двореца към един вътрешен двор, където конят ми с пълна амуниция удряше с копита по гранитния паваж.
Юон също беше там.
Водачът ни яхна един абаносовочер кон и пришпорвайки го, ни поведе из пустите градски улици. Забелязах, че моят другар за разлика от мен не носеше маска. Машинално се опитах да я сваля, защото вече не ми беше необходима, но за голяма моя изненада това бе невъзможно. Изключително тънката тъкан се беше впила в лицето ми. Тъй като не ми пречеше много, аз престанах да се занимавам с нея и се съсредоточих в ездата. Ние бяхме излезли през една от градските порти и сега яздехме с пълна скорост по морския бряг, криволичейки между скалите. Бях решил да стигна до крайност, но да узная тайните на Ис, затова не се поколебах нито за секунда и последвах нашия злокобен чичероне, когато той се вмъкна в тъмна пещера, зейнала в една отвесна скала.