Петдесет нюанса сиво

- Няма да те докосна, Анастейжа. Не и преди да имам писменото ти съгласие за това. Той почти се усмихна.

А? Я пак!

- Какво значи това?

- Значи точно това, което казах въздъхна той. Беше му забавно, но изглеждаше и някак измъчен. Трябва да ти покажа, Анастейжа. В колко свършваш работа довечера?

- В осем.

- Е, можем да отидем до Сиатъл тази вечер или следващата събота да се видим у дома за вечеря и ще те запозная с фактите. Изборът е твой.

- Защо не можеш да ми кажеш сега?

- Защото се наслаждавам на закуската и на твоята компания. След като научиш всичко, има голяма вероятност да не искаш да ме видиш никога повече.

„Това пък какво значи? Да не би да търгува с деца и да ги праща като роби в някое забравено от Бога място? Да не би да е в някой криминален синдикат? Това би обяснило как е натрупал състоянието си". Изчервих се отново, докато мислех за вероятностите. Той никак не ми помагаше. Щеше ми се да разгадая мистерията Крисчън Грей. По-добре рано, отколкото прекалено късно. Ако тайната, която пазеше, беше толкова страшна и щеше да ме отврати от него, това би било облекчение за мен.

„Не се самозалъгвай крещеше подсъзнанието ми. Сигурно е нещо наистина ужасно и трябва да си плюеш на петите!"

- Тази вечер.

- Нетърпелива като Ева да изяде плода на познанието засмя се той.

- Подигравате ли ми се, господин Грей? попитах с най-сладкия си глас. „Надут задник!"

Той присви очи и взе телефона си. Набра.

- Тейлър, ще ми трябва Чарли Танго.

„Какъв е пък тоя Чарли Танго?"

- От Портланд в ... да кажем, десет и половина... Не, за Ескала... Цялата нощ.

„Цялата нощ?"

- Да. На повикване до утре сутринта. Ще пилотирам от Портланд до Сиатъл.

„Ще пилотирам?"

- Пилот на изчакване от десет и половина.

Затвори. Нямаше „моля", нямаше „благодаря".

- Винаги ли хората изпълняват това, което им наредиш?

- Обикновено да, ако искат да си запазят работата каза той безучастно.

- А ако не работят за теб?

- О, аз мога да съм много убедителен, Анастейжа. Сега си довърши закуската. После ще те оставя у вас. Ще те взема от „Клейтьн", когато свършиш. Ще летим до Сиатъл.

- Ще летим?

- Да, имам хеликоптер.

Облещих се от изненада. Втора среща с Крисчън Грей Мистериозния. От кафе на разходка с хеликоптер.

- Ще ходим е хеликоптер до Сиатъл? -Да.

- Защо?

Засмя се пак с онази дяволита усмивка.

- Защото мога. Довърши си закуската!

Как можех да ям? Щях да ходя с Крисчън Грей в Сиатъл с хеликоптер. И той искаше да ям! И той искаше да захапе устната ми... Усмихнах се.

- Яж каза той по-рязко. Анастейжа, имам проблем с пилеенето на храна. Яж.

- Не мога да изям всичко това. Гледах отрупаната маса отчаяно.

- Изяж това, което е в чинията ти. Ако вчера беше яла, преди да пиеш, сега нямаше да си тук и аз нямаше да свалям картите толкова рано. Устните му се стегнаха в строга черта. Изглеждаше ядосан.

Нямах никакво желание да докосвам храната а и вече бе изстинала. „Твърде съм развълнувана, Крисчън. Не разбираш ли?" говореше моето друго аз, но бях прекалено уплашена, за да го кажа на глас. Не и когато изглеждаше така сърдит. Като малко момче. Стана ми забавно.