Петдесет нюанса сиво

- Чай? попита той.

- Да, благодаря.

Той ми подаде малко чайниче с гореща вода, малка лъжичка, а в чинийката имаше пакетче „Туинингс Брекфаст". Беше запомпил как пия чая си!

- Косата ти е много мокра смъмри ме пак.

- Не успях да намеря сешоара смотолевих. Не че бях търсила изобщо. Устата му пак се втвърди в онази права линия, но не каза нищо.

- Благодаря за дрехите.

- Няма защо. Този цвят ти отива, Анастейжа.

Изчервих се и пак се втренчих в пръстите си.

- Знаеш ли, трябва да се научиш да приемаш комплименти. Тонът му пак бе порицаващ.

- Трябва да ти дам пари за дрехите.

Той ме изгледа все едно съм му нанесла жестока рана, така че продължих бързо:

- Та ти вече ми даде книгите, които не мога да приема, разбира се. Но тези дрехи... Искам да ги платя. И се усмихнах нерешително.

- Анастейжа, повярвай ми, мога да си го позволя.

- Не е там работата. Защо трябва да ми купуваш дрехи?

- Защото мога. И очите му пак светнаха зловещо.

- Това, че можеш, съвсем не означава, че трябва.

Говорех тихо. Той ме погледна учудено. Очите му пламтяха. Разбрах, че говорим за различни неща, но пък не знаех за какви точно. Което ми напомни...

- Защо ми изпрати книгите, Крисчън? попитах тихо и нежно.

Той остави вилицата и ножа в чинията и впи в мен напрегнатия си поглед. Очите му горяха в пламъка на някаква необяснима, неизмерима емоция. Устата ми пресъхна.

- Добре. Когато онзи моторист едва не те сгази и аз те прегърнах и ти ме гледаше в очите и цялото ти тяло молеше: „Целуни ме, целуни ме, Крисчън!"... Спря, после продължи: Е, беше мой дълг да ти обясня и да те предупредя.

Пак прокара пръсти през косата си.

- Анастейжа, аз не съм мъж, от който можеш да очакваш цветя, сърца и романтика. Моите вкусове са съвсем различни. Трябва да се пазиш и да бягаш от мен. Затвори очи, изправен сякаш пред ужасно поражение. Но в теб има нещо... Не мога да остана далеч от теб. Но вероятно вече си се досетила.

Апетитът ми изчезна. Не можеше да остане далеч от мен!?

- Тогава недей прошепнах.

Той се задъха, очите му бяха широко отворени.

- Нямаш представа за какво говориш и за какво става дума.

- Просвети ме тогава.

Гледахме се и никой не докосваше храната си.

- Значи не си се обрекъл на живот без секс и брак?

Това му се стори забавно и в очите му светна весела искрица.

- Не, Анастейжа, не съм. Изчака да поема информацията и да се изчервя на глупостта си. Явно филтърът мозък-уста пак се бе повредил: не можех да повярвам, че току-що съм казала това на глас.

- Какво ще правиш през следващите няколко дни? попита все така тихо той.