Кукла на конци
- Автор: Филдинг Джой
- Язык: болгарский
- Переводчик: Снежинка Вакрилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кукла на конци». Краткое содержание книги:
Точно затова е затворила живота си за бившите съпрузи, отчуждената си властна майка и миналото в Торонто. Докато едно обаждане не разбива на парчета подредения и свят — майка й е застреляла напълно непознат пред десетки свидетели, без видима причина за агресията й.
Принудена да се върне в Торонто, Аманда ще трябва да се изправи срещу демоните си и да разкрие самоличността на жестокия кукловод, който стои зад публичното убийството. Ще успее ли тя завинаги да се откъсне от миналото си, или ще продължи да бъде „кукла на конци“?
Бен поклаща глава.
— Ще им кажа, че си ми асистентка.
Аманда не обръща внимание на игривото пламъче в очите му.
— Тя знае ли, че аз съм тук?
— Не.
— Мислиш ли, че това е добра идея? Тя не си пада много по изненадите.
— Не исках да й казвам нищо, в случай, че…
— Не се появя?
— Нещо такова.
Тя отново поглежда навън и вижда надписа „Втора кожа“, изписан с големи букви по фасадата на ниска тухлена сграда. Каква добра идея, мисли си, и потреперва в черното си палто. Точно сега една втора кожа би ми свършила добра работа.
— Студено ли ти е още? — Бен усилва парното. Струя горещ въздух обгръща краката й.
— Май съм забравила колко студено става тук по това време на годината.
— Някои години са по-лоши от други.
Аманда кимва и разглежда профила му. Носът му е по-дълъг, отколкото си го спомня, скулите му — по-ясно изразени. Красив мъж, според всички стандарти, мисли си тя, усеща някаква стара тръпка и си налага да извърне поглед.
— Е, как я караш? — пита след няколко секунди.
— Добре съм.
— Харесва ли ти да си адвокат?
— Да. А на теб?
— Да — Тя се засмива. — Звучим така, като че ли се женим.
Той слабо са засмива.
— Мисля, че веднъж беше достатъчно, нали?
Тя кимва.
— Не си ли се оженил повторно? — Дланите му са скрити в дебели черни кожени ръкавици, но тя не си спомня да е видяла халка, когато бяха на летището. Почудва се какво ли е направил със старата си халка, дали с нея му е било по-лесно да се раздели, отколкото с корвета.
Той клати отрицателно глава.
— По-близка приятелка?
— Приятелка — признава след малко той, очевидно без желание да обсъжда с нея подробностите от личния си живот.
— Приятелка, която е по-близка — дразни го тя, но открива, че е странно обезпокоена от мисълта, че той би могъл да е ангажиран с някоя друга. Защо, пита се, изненадана от тази почти инстинктивна реакция. Самата тя е била с десетки мъже през годините, откакто го напусна, в това число още един брак и развод. Сериозно ли си мисли, че той е копнеел за нея през всичките тези години, в очакване да се вразуми и да се прибере у дома? Изпъшква на глас и прогонва обезпокоителната мисъл от ума си.
— Нещо не е наред ли?
— С какво се занимава приятелката ти? — пита Аманда, без да обръща внимание на въпроса му и решава, че може би не е лошо да преспи с Бен в името на доброто старо време, но в никакъв случай не е склонна към нещо повече. Минала съм го това, напомня си тя. Приключих с него.
— Юристка е.
— Да, бе!
— Към прокуратурата.
— Значи спиш с врага?
Бен не казва нищо и Аманда забелязва острите гънки на черните му кожени ръкавици около кокалчетата, когато пръстите му стисват по-здраво волана.
Кой би допуснал, мисли си и го казва на глас:
— Кой би допуснал?
— Кое?
— Всичко.
Той кимва.
— Кой би допуснал? — съгласява се с нея.
8
Движението по магистралата, слава богу, е слабо, макар че с навлизането в града, те почват да пълзят бавно. Аманда затваря очи и се преструва, че дреме. Няма желание да вижда какви поражения е нанесло времето на града и още по-малко — да поддържа разговор. Неочаквано обаче преструвката се превръща в действителност и Аманда се събужда чак, когато Бен навлиза в алеята на красивия градски хотел.
— Заспала ли съм?
— Даже хъркаше — потвърждава Бен.
— Хърках ли?
— Предполагам, че някои неща никога не се променят.
Аманда усеща, че бузите й пламват, въпреки студения порив на вятъра, който удря лицето й, когато униформеният портиер отваря вратата на колата.
— Жените не хъркат — сухо казва на Бен, улавя се за ръката на портиера и се измъква от колата. — Аз не хъркам. — Не може да реши дали е ядосана на небрежната му — и някак собственическа — отпратка към общото им минало, или на себе си, че е заспала, сякаш по този начин е проявила уязвимост и му е позволила да вземе надмощие. Надмощие над какво, пита се и посяга към задната седалка за сака си. Бен докосва с ръкавицата си голата й ръка.
— И сама мога — казва му, докато той взема сака и го понася към фоайето. — Не е нужно да влизаш. — Но той минава през въртящата се врата и докато го настигне, вече е на няколко крачки от рецепцията.