Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
— Съжалявам — казах. Не съжалявах обаче.
Сър Райли изглеждаше натъжен.
— Аз също съжалявам, Йорг.
— Повече няма да правя така — казах. Щях да правя обаче.
— Знам — отвърна сър Райли, нежно почти. — Но сега трябва да изчакаме баща ти, а той е суров човек.
Имах чувството, че сме чакали с часове, а когато вратите се отвориха с трясък, подскочих, макар да си бях обещал, че няма да се стресна.
Баща ми, с цикламената си роба и желязната корона, сякаш е станал отдавна или изобщо не си е лягал, тръгна към трона. Седна и положи ръце на страничните облегалки.
— Искам Верен — каза той. Каза го достатъчно високо, да го чуе целият кралски двор, макар че двамата с Райли бяхме единствената му публика.
И пак:
— Искам Верен. — Гледаше към големите врати.
— Съжалявам — отроних и този път наистина съжалявах. — Мога да платя за…
— Верен! — Дори не ме погледна.
Вратите се отвориха отново и през прага изтрополи количка като онези, с които изкарват затворници от тъмницата. Буташе я Инч, слуга с кротко лице, широкоплещест мъж, който веднъж, в празничен ден, ми беше дал скришом захарна пръчка, а с оковани към количката крака се возеше моето куче, моето и на Уил.
Понечих да се хвърля към него, но ръката на Райли ме задържа.
Верен трепереше целият, толкова силно, че едва се държеше на крака, нищо че имаше четири, а не два като мен. Стори ми се мокър и когато Инч избута количката по-близо, усетих миризмата на каменно масло, от онова, което горяха за осветление в крилото на прислугата. Инч се наведе и извади грозен тежък чук, от онези, с които трошаха въглищата на малки парчета.
— Излез — каза татко.
По очите на Инч личеше, че предпочита да остане, но въпреки това той остави чука на пода и излезе мълчаливо.
— Време е да научиш някои уроци — каза татко.
— Изгарял ли си се някога, Йорг? — попита татко.
Да. Веднъж бях хванал маша, която някой беше оставил с единия край в огъня. Болката беше толкова силна, че ми спря дъха. Дори не успях да извикам. Само съсках без звук, докато мехурите се надигаха, а когато най-сетне успях да си поема дъх, се разпищях толкова силно, че мама ме чула чак от своята кула и хукнала на бегом по стълбите. Пристигна едновременно с дойката и слугините, които нахлуха от съседната стая. Ръката ми горя цяла седмица, мехурите се пукаха и сълзяха, нетърпима болка ме пронизваше до мозъка при най-слабото движение на пръстите. Кожата падна и месото отдолу дълго време остана сурово и влажно, реагираше болезнено дори на въздушните течения.
— Ти взе от мен, Йорг — каза татко. — Открадна нещо мое.
Куполът беше на мама, но аз не бях толкова глупав, че да го поправям.
— Забелязал съм, че обичаш това куче — каза татко.
Уплашен бях, но въпреки това се зачудих. Не ми се вярваше да е забелязал, по-скоро му бяха казали.
— Това е слабост, Йорг — каза татко. — Да обичаш е слабост. Да обичаш куче е глупост.
Мълчах.
— Да запаля ли кучето? — Татко посегна към най-близката факла.
— Не! — Думата изригна от мен, отчаян писък.
Той се облегна назад.
— Виждаш ли колко слаб те е направило това куче? — Погледна към сър Райли. — Как ще управлява Анкрат, ако не може да управлява себе си?
— Не го изгаряй. — Гласът ми трепереше, умоляваше, но на някакво друго ниво съдържаше заплаха, нищо че тя остана нечута за всички в залата, дори за мен.
— Може би има и друг начин? — каза татко. — Нещо по средата. — Погледна към чука.
Не разбирах. Не исках да разбирам.
— Счупи крака на кучето — каза той. — Един бърз удар и ще се въздаде правда.
— Не. — Преглътнах, едва не се задавих. — Не мога.
Татко сви рамене, наведе се от трона и се пресегна отново за факлата.
Сетих се за болката от онази нажежена маша. Ужас изгря в главата ми и аз знаех, че мога да се потопя в него, да се скрия в истерия, в гневни крясъци и плач и да остана там, докато се свърши. Или да побягна разплакан и да оставя Верен на огъня.
Взех чука, преди ръката на татко да се затвори около факлата. Беше трудно дори да го вдигна — оказа се тежък, и буквално, и инак. Верен трепереше и ме гледаше, скимтеше, подвил опашка между задните си крака, не разбираше, но се страхуваше.
— Удари силно — каза татко. — Иначе ще се наложи да удариш отново.
Сведох поглед към крака на Верен. Краката му бяха дълги и бързи, но сега лъскавата му козина лепнеше мазна по костите и сухожилията, железните окови — някакви менгемета от залата за изтезания — се впиваха в глезените му и по метала лъщеше кръв.
— Съжалявам, татко, повече няма да крада, никога — казах искрено. Съвсем искрено.