Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
Пищя отново и се въртя в мрак. Нощ без друга форма освен едва доловим шепот. Тих напев, който бавно набира сила.
Въжделение, величие, враг, възмездие, възел, вързан, взет, вземане… вземане… взема… какво се опитва да вземе?
Някой драпа по ръката ми, някой, чиито пръсти са твърде глупави да се справят с хитроумната закопчалка на часовника. Едно бързо движение и улових китката му, невъзможно дебела и силна. Забих палец в точката за натиск. Лундист ми я беше показал в една книга.
— Аххх! — Гласът на Райк. — Сори!
Надигнах се рязко, пробих повърхността, поех си дълго отлагания дъх, тръснах глава да изплувам от мрака. Въжделение, величие, враг… паяжината от безсмислени думи се смъкна като мръсна дреха.
— Райк! — Клечеше до мен и закриваше слънцето. Облещеното слънце.
Райк се ухили и седна.
— Сори.
Сори. Така говорим на пътя. „Извинявай, ама ми е в природата.“ Извинение за всяка простъпка или престъпление, когато те хванат в крачка. Понякога си мисля, че трябва да си татуирам тази дума на челото.
— Къде сме, мамка му? — попитах. Неясно, празно чувство се надигна от стомаха ми, разля се по цялото тяло, запулсира зад очите ми.
— Ми, в преизподнята, ако питаш мен — обади се Кент Червения.
Вдигнах ръка. Цялата беше в пясък. Всъщност всичко беше в пясък.
— Пустиня?
Два нокътя на дясната ми ръка липсваха — изтръгнати. Другите ми нокти бяха изпочупени и нацепени. Целият бях в синини и ожулвания.
Гог пристъпи иззад самотен храст, бавно, сякаш го е страх, че може да го ухапя.
— Аз… — Притиснах с ръка слепоочието си, пясъкът погъделичка кожата ми. — Бях с Катерин…
— И после какво? — чух гласа на Макин зад себе си.
— Аз… — Нищо. И после — пак нищо. Сякаш малкият Йоргчо се е бил заплеснал по пролетната топлинка и новите възможности, а после от сенките е долетял камък и го е съборил от клона.
Спомних си тръните. Още усещах сърбежа и болката от убожданията. Вдигнах ръце. Рани нямаше, но кожата беше зачервена и покрита със струпеи. При Кен беше същото, впрочем — червен като прякора си. Обърнах се — и Макин изглеждаше като болен от краста, а конят му беше дори по-зле, гъсти лиги се точеха от устата му, по оплезения език лъщяха мехури.
— Май сме се озовали на кофти място, види ми се. — Посегнах към кинжала си и установих, че го няма. — Какво правим тук?
— Дойдохме да търсим някой си Лунтар — отговори Макин. — Алхимик от Дълбокия изток. Живеел тук.
— А тук е?
— Тар.
Знаех името. От картата — бележеше местност отвъд туртанската савана. Самата местност обаче беше прогорена от въглен или искра, виждаше се единствено името ѝ. А може би изгарянето не е било случайно?
— Отровена земя — каза Макин. — Някои я наричат обещана.
Преди много столетия тук беше изгряло строителско слънце. Обещанието гласеше, че един ден земята отново ще стане обитаема. Зарових пръсти в пясъка — пръстите на здравата си ръка, а не на онази с липсващите нокти. Смъртта се усещаше. Осезаемо. Можех да я напипам с пръсти. Горещо. Смърт и огън в едно.
— И онзи тип живее тук? — попитах. — Как не е изгорял?
Макин потръпна и каза:
— Всъщност той, един вид, си гори.
Макин никога не потръпва току-така.
Празното чувство продължаваше да ме гложди, захапваше ядно въпросите, които най-много исках да задам.
— И защо сме дошли да търсим този маг от Изтока? — попитах.
Макин протегна ръка да ми покаже нещо.
— Заради това.
Кутия. Медна кутийка с гравирани тръни, без ключалка или закопчалка. Медна кутийка. Твърде малка, за да побере глава. Най-много детски юмрук да вкараш в нея.
— Какво има в кутията? — Не исках да знам.
Макин поклати глава.
— Ти беше откачил, Йорг. Когато се върна.
— Какво има вътре?
— Лунтар сложи вътре лудостта ти — каза Макин и прибра кутията в дисагите си. — Тя те убиваше.
— Сложил е спомените ми в тази кутия? — попитах невярващо. — И ти си му позволил да ми вземе спомените!?
— Ти го умоляваше да го направи, Йорг — отвърна Макин. Избягваше погледа ми. За разлика от Райк, който ме зяпаше с нескрит интерес.
— Дай ми я. — Бих посегнал, но ръката не ме слушаше.
— Той каза да не ти я давам — рече умърлушено Макин. — Каза, че трябвало да изчакаш един ден. И ако след това още я искаш, можело да я вземеш. — Прехапа долната си устна и я задъвка енергично. — Повярвай ми, Йорг, не ти трябва да се връщаш към онова.