Грейнджър смачка писмото и го пъхна в джоба си. Върна се при печката и сипа изстиващата каша в две купи. Изплакна стомната, напълни я с прясна вода и слезе при затворниците.
В мига, когато влезе в килията, забеляза, че Янти отново се готви да избухне. Беше стиснала зъби и очите ѝ издаваха злите ѝ намерения.
Опита се да я изпревари.
— Трябва ли да хвърля кашата в саламурата и да ти спестя усилието да я откажеш? — Още докато го казваше, съжали, че изобщо си е отворил устата.
— Рибена каша? Това не е ли нещо като канибализъм за теб? Да вариш родствениците си, за да храниш затворниците? — Говореше през стиснати зъби. — Виждала съм просяци да се тъпчат с подобна гадост, но поне не налагат вкусовете си на други. Взимай си я и ни донеси нещо, което става за ядене, или ни остави да умрем. — Изсумтя отново. — И без това ще го направиш, нали? Когато плащанията от общината секнат.
— Ини, моля те! — Хана протегна ръце, но дъщеря ѝ се дръпна.
— Не мога да повярвам, че си спала с този тип — каза нацупено. — Да не би да е носил чувал на главата? Или пък те изнасили? Последното поне би те оправдало. Никога не се успокояваш, докато не станеш жертва, нали?
Бузите на Хана пламтяха.
— Достатъчно! — Грейнджър стоеше на вратата с подноса с храна. Чувстваше се като глупак. Янти сигурно бе знаела, че ѝ е баща, от самото начало. Как можеш да го скриеш от един медиум? Но беше изненадан, че момичето бе насочило враждебността си към Хана, а не към него. Остави подноса на пода, уморен и с намерение да си тръгне. — Не ме интересува с какво си свикнала, това е всичко, което мога да ви предложа за момента.
— Бедничкият — изсмя се презрително Янти. — Да имаше поне четиристотин златника в джоба си.
Той спря. На лицето му затрептя усмивка.
— Четиристотин златника, Янти?
Тя завъртя глава.
Грейнджър вече не се съмняваше. Само телепат би могъл да знае за парите.
— Трябват ми за нещо друго.
— За курви, предполагам.
Той си пое бавно дъх. Понечи да заговори, но вместо това продължи диалога мислено.
„Не исках да съм твой баща. Не те познавам и не искам да те познавам. Утре сутринта ще пиша на Хаурстаф. До две седмици вече няма да живееш тук и може би ще прекараш остатъка от живота си в мраморни кули, като разпалваш войни, изнудваш императори или ровичкаш в унмерски мозъци — каквото там правят такива като теб.“ Усмихна се мрачно.
— Чу ли ме? Или искаш да го повторя на глас?
Янти го гледаше предизвикателно.
Хана местеше поглед между двамата.
— Казах ти, че не може да чете мисли.
Грейнджър усети, че е на ръба да си изпусне нервите. И ги изпусна.
— Досега не съм чул от теб нищо освен лъжи — избухна той. — Струва ми се, че аз съм единственият, който действа в интерес на дъщеря ни. Какво става с теб? Гордост? Егоизъм? Толкова ли се страхуваш да останеш сама, че си готова да я държиш в този прогнил затвор, когато може да се измъкне оттук? — Тръшна купите на пода и кашата се разхвърча. — Не те разбирам, Хана. Да не храниш илюзии, че изведнъж от мене е излязъл свестен баща? Отговорността ми към теб приключи преди петнайсет години в Трепкав поток, когато си решила да запазиш бременността си в тайна.
Хана изхлипа и затвори очи. После каза почти шепнешком:
— Ти нямаше да останеш при мен.
— Аз бях императорски войник.
Янти пребледня.
— Лъжи — рече тя. — Никога не е бил в Трепкав ручей.
— Ини… — Хана протегна ръка към нея.
