Море на призраците

Мара и помощникът му се отдръпнаха, а мъжът влезе в килията. Металните му обувки кънтяха по бетонния под. Той погледна двамата мъже, после извърна очи към Янти. Мъничките метални пластини на бронята му сякаш жужаха и вибрираха, докато се навеждаше да я вземе в прегръдките си.

А след това я понесе към вратата.

Тя явно ту губеше съзнание, ту се свестяваше и вероятно смесваше видения с реалност, защото зърна две невъзможни неща преди бронираният мъж да я изнесе навън.

В първото видение ѝ се стори, че в коридора отвън има двойници на нейния спасител. Седем или осем — не се отличаваха по нищо от него. Всеки носеше същата броня и бе въоръжен със същия зелен меч. Мъжът мина между тях и двойниците ги изпроводиха с очи. После се обърнаха и влязоха в килията на инквизитора. Последният затвори вратата.

Вероятно се бе свестила и отново бе изгубила съзнание.

Във второто видение той я носеше през централната зала на двореца. Обувките му кънтяха по черния мраморен под. Наоколо лежаха десетки трупове. През отворената врата нахлуваше дим и тя подуши пожарите отвън. Но преди да стигне вратата, спасителят ѝ спря, чул някакъв звук отзад, и се обърна.

Младият унмерски принц стоеше в сенките и ги гледаше. Зрението на Янти бе размазано и тя не можа да различи съвсем ясно лицето му, но ѝ се стори, че се усмихва.

— Тя ли е последната от тях? — попита той.

— Тя никога не е била една от тях — отвърна спасителят на Янти. — Но не. Има и други оцелели.

Принцът бавно кимна. Погледът му се задържа доста дълго върху Янти. После той се обърна и потъна в сенките.