В стъклената къща

Чичо Умберто, доста по-едър и по-плещест от баща ми, с широко червендалесто лице, което му придаваше добродушен вид, всъщност използваше безогледно жена си, за да подчертае собствената си значимост. Обаче и в него не долавях непоколебима увереност и дълго време не бях сигурен кога се държи искрено с нас и кога — не. Отначало той много се стараеше да ни се хареса и да ни угоди, като за целта бе готов да демонстрира дори презрение към собствените си жена и синове, само и само да извлече някаква полза за себе си. Сякаш искаше да ни убеди, че е един от нас, по-близък с нас дори, отколкото със семейството си. С настъпването на зимата чичо Умберто ставаше все по-раздразнителен, беше вечно потиснат и като че ли изгуби интерес към нас. Пазеше доброто си настроение единствено за гостите. Започна да демонстрира към нас същото неуважение, каквото и към членовете на собственото си семейство. През пролетта, когато изостави работата си във фабриката, за да ни помага във фермата, зачестиха и споровете — отначало по-прикрити, с кратки изблици на гняв, насочен срещу леля Тереза. При тези кавги жена му, леля Таормина, също често си патеше. Но тъй като леля Тереза не му мълчеше, а винаги му отвръщаше подобаващо — пак така грубо и нападателно, както се държеше и с баща ми — това въздействаше върху чичо Умберто подобно на камък, запратен в някой спокоен вир. Не бе чудно, че към лятото споровете станаха още по-яростни и доста по-продължителни. Случваше се да се карат и да се дърлят по цели дни, та дори и по цели седмици, от което ние нямахме миг покой. Най-после всичко се уреди, когато — това стана две години след пристигането му от Италия — чичо Умберто, заедно със семейството си, се премести в друга къща.