В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
В службите се редуваха монсиньор Фелан и отец Маккинън — директорът на училището, припрян, чевръст и много енергичен. Когато пред олтара проповядваше монсиньорът, на нас, учениците, ни се струваше, че службата в този ден ще се проточи безкрайно дълго — толкова бавно и монотонно каканижеше той, пък и начесто си позволяваше дълги паузи между частите на службата, докато пръстът му обхождаше редовете на обемистия католически требник с червена подвързия. Накрая, щом ни благословеше с кръстния знак, изписан във въздуха от треперещата му ръка, цялото паство забръмчаваше заради натрупаната и толкова дълго потискана енергия. Но аз нямах нищо против тези утринни служби, когато гласът на монсиньора отекваше сред пукота на високоговорителите под високия свод на църквата, защото тогава светата обител ми изглеждаше като убежище, в което моят майчин език не се издигаше като пречка срещу мен и подобните на мен имигранти от романски произход.
Дори можех да си позволя да се отпусна сред познатите звуци на думите с латински корени, странно напомнящи ми за бавно разтварящи се юмруци. Понякога, когато се полагаше ние да запеем или да рецитираме в хор, ме обсебваше фантазията, че се отърсвам от себе си като един от многото пеещи ученици, че започвам да се рея във въздуха над скамейките, пречистен и безтегловен като въздуха. А после, мислено озовал се в приятната самота, обкръжаваща ме от всички страни, започвах да си въобразявам, че всичко тук, в тази църква, съществува само за мен — например високите многоцветни витражи, през които лъчите на слънцето с цвят на карамел проникваха едва-едва. Тези лъчи обагряха скамейките в толкова разнообразни цветни оттенъци. Или барелефите със сцени от разпятието на Христос и от свалянето му от кръста, които се издигаха високо над мен по околните стени на нефа. Както и стъклените вази в дъното на всеки напречен неф, оставени там, за да крепят начесто примигващите свещи, в памет на мъртвите, с отблясъци в червено и синьо според цвета на стъклото. В църквата винаги можеха да се видят горящи свещи, дори това бе първото, което забелязвахме още с влизането си за утринните служби. Може би сестрите ги палеха, макар че бе странно да се мисли, че те също имат свои близки покойници, които почитат.
След службата се изнизвахме в колона по един към класните стаи. Минавахме покрай витрината на голямата зала, в която се пазеха сребърни скъпоценности. Край входа, водещ към директорския кабинет, бяха окачени портрети на кралица Елизабет и на папа Йоан, подобно на доброжелателни родители. Следваше голямото табло за съобщенията, което сестрите монахини и учениците от по-горните класове всеки месец старателно запълваха с дребни репродукции на прочути картини и с фотографии на други творби, предимно на религиозни теми, разбира се. Имаше и материали с по-общ характер, посветени на постиженията на Швейцария или на плаванията на Христофор Колумб. Тази обстановка, колкото и странно да звучи, винаги стопляше сърцето ми, защото сред нея се чувствах по някакъв начин защитен. Приятно бе да виждаш как безупречно излъсканият под или лакираните повърхности на чиновете в нашата класна стая блестят ослепително, отразявайки слънчевите лъчи. Приятно бе да гледаш идеално почистената черна дъска, с поставка, току-що заредена с бели и цветни тебешири. Струваше ми се, че има някаква мистерия във всичко това, някакво сънливо утринно обещание, красиво и крехко като тишината, надвисваща над училището след първия звънец. Макар този миг бързо да отминаваше, споменът за него сгряваше душата ми за цял ден подобно на някаква приятна миризма, която помним, въпреки че отдавна е изчезнала.
Върнаха ме назад с цели две години, в първо отделение. Всяка сутрин нашата учителка сестра Бъртрам, се изправяше пред нас, докато пеехме „Боже, пази кралицата“. Висока, с гръб изпънат като на ангелите по стенописите в църквата, тя пляскаше два пъти с ръце щом стигахме най-после до края на химна — знак, че вече ни се позволява да седнем. После разтягаше възтънките си устни в някакво подобие на усмивка, в която обаче не се долавяше и грам топлина. През първата седмица се налагаше да прекарвам началото от поредния учебен ден заврян в ъгъла, наказан след утринната проверка за чистотата на ръцете и ушите, защото дланите ми все още бяха силно напукани и замърсени от полската работа. Същевременно се оказах и първият ученик, който системно се изпречва пред сестра Бъртрам толкова неизряден, че тя винаги да ме дава като пример за непослушание на останалите. Наистина си позволявах да идвам недобре измит на училище, бях разсеян и дори се случваше понякога да заспя от умора върху чина. И точно тогава, най-внезапно и безкрайно стряскащо, мощният глас на сестра Бъртрам отекваше зад гърба ми, при това извиквайки странното име, което тя ми бе лепнала: