Брат по съдба
- Автор: Северин Тим
- Серия: Викинг #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА — СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ
- ISBN: 978–954–649–958–5
- Переводчик: Елисавета Маринкева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Брат по съдба». Краткое содержание книги:
Трилогията «Викинг» е първата художествена творба на изтъкнатия автор. Тим Северин е носител на златен медал от Кралското географско общество и на наградата «Ливингстън» от Кралското шотландско географско общество. През 1966 г. той получава докторска степен от колежа «Тринити» в Дъблин, Ирландия, където живее и преподава и до днес.
«Брат по съдба» е втората част от дебютната художествена творба на Северин.
Лондон 1019: минали са няколко месеца от бягството на Торгилс от ноктите на ирландската католическа църква. Едва 19-годишен, той е въвлечен в опасна връзка с Елфгифу — съпругата на Кнут, най-могъщият владетел на Севера. Страстта между любовниците, събрани от съдбата в ложето на греха, ще отприщи жестоки последици. Торгилс отново е принуден да бяга. В мрачните води на ледените морета, преследван от сянката на вината, той среща Гретир — друг беглец от закона. Необичайната дружба между тези двама странни спътници ще ги отведе до много приключения и ще подложи на изпитание вярата на Торгилс…
С «Брат по съдба» омагьосващото пътешествие назад във времето продължава. Романът ще ви отведе в един свят на красота и жестокост, където героите на севера кръстосват моретата в търсене на съкровища и слава.
Подредих редица редуващи се златни и сребърни монети. На пръв поглед ми хареса, но когато обърнах да ги погледна от другата страна, останах разочарован. Три от монетите бяха повредени с грозни, дълбоки нарези.
— Жалко — казах. — Тези белези повреждат повърхността и изличават изображенията.
— Няма как — подхвърли Турулф. — Има ги по почти половината стари сребърни монети, които пристигат от северните земи. Чужденците го правят, особено в Швеция и земите на русите. Нямат доверие на монетите. Мислят ги за фалшификати, олово, покрито със сребро или бронз, намазан със златна боя. Не е трудно за изработка, дори в тази малка работилница. Затова когато им се даде монета, те забиват върха на ножа си в нея и остъргват повърхността, за да проверят метала в дълбочина.
Зарязах идеята за наниза и събрах огърлиците и брошките, които реших, че може да се понравят на Елфгифу. Турулф изготви внимателно списък на това, което взимах. Заключихме хранилището и един от навъсените пазачи на Бритмаер ме съпроводи до двореца.
Поисках да видя иконома на кралицата и му казах, че ѝ нося бижута. Той се бави около час, след което се върна и съобщи, че кралицата била твърде заета, да се върна на същия ден след седмица и да поискам нова среща.
Докато излизах от двореца, по рамото ме потупа кожено чуканче и един глас каза:
— О, това ако не е младият ми приятел, ловецът. — Извърнах се и видях Кяртан, едноръкия хускарл. — Някой каза, че си си намерил работа при Бритмаер, монетния майстор, но като гледам навъсеното ти лице, май си открил съкровището на Фафнир и пак си го изгубил.
Измърморих, че трябва да се връщам в работилницата. Пазачът на Бритмаер вече пристъпваше нетърпеливо.
— Почакай малко — каза хускарлът. — В края на всяка година даваме гемот, паметен пир. Повечето ни хора са още в Дания с Кнут, но пак ще се съберем достатъчно ветерани и завърнали се в домашен отпуск. Всеки хускарл трябва да води по един ординарец. Искам да те взема с мен, в памет на добрия ми приятел Едгар. Приемаш ли?
— С удоволствие, сър — отговорих.
— Имам само едно условие — продължи Кяртан. — В името на аезирите, намери си нови дрехи. Искам прислужника ми да изглежда добре. Онази червеникава туника, която носи последно в Нортамптън, още тогава изглеждаше вехта.
Хускарлът има право, помислих, когато се върнах в стаята си и извадих изтритата туника от торбата. Беше избеляла, мръсна и прокъсана, а и ми стягаше. В Англия напълнях, отчасти заради движението и добрата храна при Едгар, но най-вече заради пивото. За миг помислих да заема нещо от Турулф, но реших, че в неговите дрехи направо ще плувам. А и вече му бях длъжник покрай посещенията в кръчмата. Бритмаер ми осигуряваше храна и квартира, но не и заплата, така че пиенето винаги плащаше Турулф.
За нова туника трябваше да платя на шивач, и май знаех откъде да намеря парите. Нещо повече, щях да докажа и любовта си към Елфгифу.
Когато Турулф ми показа кехлибарената огърлица с липсващите кристали, веднага се сетих за торбата си. Дълбоко в дебелата кожа, там където ги приших преди три години, лежаха петте камъка, които преди да избягам от манастира, изтръгнах от украсената корица на библията в изблик на ярост към подлите ирландски монаси.
Нямах представа колко струват. В случая по-важното бе, че са с те като липсващите от огърлицата кристали.
Предполагам само човек, влюбен като мен, би дръзнал да скрои такъв план: щях да продам камъните на Бритмаер, с парите да платя дълга си към Турулф и да ми остане достатъчно за нови дрехи. А най-хубавото бе, че Бритмаер щеше да нареди на майстора си да постави камъните в огърлицата и аз най-после щях да имам бижу достойно за очите на кралица.
Отравяйки на ум благодарствена молитва към Один, свалих торбата, разпорих шева и все едно изстисквах хайвер от риба, един по един измъкнах камъните в дланта си.
— Колко такива имаш? — попита Бритмаер. Седяхме в личния му кабинет в дъното на дюкяна.
— Четири — казах. — Същите като този.
Бритмаер огледа камъка в ръката си и замислено ме изгледа.
— Може ли да видя другите?
Подадох му останалите три камъка и той все така безизразно ги вдигна, един по един, срещу светлината.