Прекрасният нов свят
- Автор: Хаксли Олдос Леонард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Прекрасният нов свят». Краткое содержание книги:
— Имаш предвид всичките онези чувства, които човек може да изпита, ако нещата бяха по-различни?
Хелмхолц поклати глава.
— Не съвсем. Имам предвид онова странно чувство, което понякога ме спохожда, чувството, че имам да казвам нещо много важно, както и убеждението, че притежавам способността да го кажа — но не знам какво точно представлява то и не мога да използувам способността си. Ако съществуваше някакъв различен начин за писане… Или пък нещо друго, за което да се пише… — Той помълча и накрая продължи: — Знаеш ли, много ме бива да измислям фрази — онези думи, които те карат най-неочаквано да подскочиш, все едно че си седнал върху топлийка — те звучат така поновому и така вълнуващо, макар че се отнасят за нещо очевидно от хипнопедична гледна точка. Но и това не ми се струва достатъчно. Не е достатъчно само фразите да са хубави, хубаво трябва да е и онова, за което ги използуваш.
— Но твоите творби са хубави, Хелмхолц.
— Да, щом вървят — Хелмхолц сви рамене. — Но пътят, който извървяват, е твърде късичък. Те някак си не са достатъчно значими. Имам чувството, че мога да сътворя нещо далеч по-значимо. Да, и по-прочувствено, и по-страстно. Но какво? Какво по-значимо е останало за казване? И как човек може да пише по-страстно за онези неща, за които пише по поръчка? Думите биха могли да бъдат като рентгеновите лъчи, ако човек ги използува правилно — биха проникнали през всякакво препятствие. Четеш, а те те пронизват. Ето едно от нещата, на което се опитвам да науча студентите си — как да пишат пронизващи творби. Но каква полза да бъдеш пронизан от някаква статия за Празника на песнопойството или за най-новите постижения в музиката за цветоуханни органи? Освен това дали можеш да направиш думите наистина пронизващи — като най-твърдите рентгенови лъчи например, — щом пишеш за нещо от подобен род? Може ли да се напише нещо за нищо? Ето до какво се свеждат накрая нещата. Опитвам се, опитвам се, но…
— Шшшт! — изшътка внезапно Бърнард и вдигна предупредително пръст; те се заслушаха. — Струва ми се, че зад вратата има някой — прошепна той.
Хелмхолц стана, прекоси на пръсти стаята и с рязко движение отвори широко вратата. Там, естествено, нямаше никого.
— Извинявай — рече Бърнард, като се чувствуваше, а и изглеждаше неловко-глупаво. — Струва ми се, че с нервите ми става нещо. Когато хората са подозрителни спрямо теб, и ти започваш да ставаш подозрителен спрямо тях.
Той прекара длан по очите си, въздъхна, гласът му стана жален. Започна да се оправдава.
— Ако само знаеше какво ми се е струпало напоследък — рече той почти през сълзи и самосъжалението му изригна внезапно като гейзер. — Ако само знаеше!
Хелмхолц Уотсън го слушаше с известно неудобство. „Горкичкият Бърнард!“ — помисли си той. Ала в същото време му стана мъничко срамно заради приятеля му. Прииска му се Бърнард да се държи малко по-достойно.
Глава пета
Към осем часа започна да се здрачава. По високоговорителите в кулата на Голф клуба в Стоук Поуджес един повече от човешки тенор започна да съобщава за затварянето на игрищата за голф. Линайна и Хенри преустановиха играта си и се отправиха обратно към сградата на клуба. Откъм двора на Тръста за Вътрешна и Външна секреция долетя мученето на хиляди говеда, които със своите хормони и мляко доставяха суровините за огромния завод във Фарнам Ройъл.
Несекващо бръмчене на хеликоптери изпълни здрача. На всеки две и половина минути звън на камбана и пронизителен писък на свирки възвестяваха тръгването на някой от еднорелсовите влакове, които връщаха в Лондон от тяхното отделно игрище за голф играчите от по-нисшите касти.
Линайна и Хенри се качиха в машината си и излетяха. На височина осемстотин стъпки Хенри намали скоростта и те увиснаха плавно за минута-две над чезнещия в мрак пейзаж. Гората на Бърнам Бийчис се простираше като огромно притъмняло езеро към слънчевия бряг на западния хоризонт, където вече помръкваха последните пурпурни лъчи на залеза, преминавайки в оранжево, а още по-нагоре в жълто и бледо воднистозеленикаво. На север, отвъд дърветата, блестеше с яркия електрически блясък на всеки прозорец на своите двадесет етажа Заводът за Вътрешна и Външна секреция. Отдолу, под тях, се простираха сградите на Голф клуба — огромните казарми за нисшите касти, а от другата страна на преградната стена — къщичките, определени за членовете на кастите Алфа и Бета. Подстъпите към гарата на еднорелсовата железница бяха почернели от членовете на по-нисшите касти, които пъкаха като мравки. Изпод стъкления свод излетя като стрела един осветен влак. Те проследиха с очи композицията, поела на югоизток през потъналата в мрак равнина, след което погледите им бяха привлечени от величествените сгради на Слауския крематориум. За безопасността на самолетите, осъществяващи нощни полети, четирите му високи комина се осветяваха с прожектори, а на върховете им аленееха предупредителни сигнални светлини. Крематориумът служеше за ориентир.