Черната корона

За момента вълшебницата не бе готова да разкрие истината пред останалите, дори и пред Алтиарин, тъй като това означаваше да се върне много назад в миналото си, в черните дни след смъртта на майка ѝ, когато дори тя се бе изкушила от пътеките на мрака и отдавна забравените тайни, към които водеха те. Мнозина, срещали Лерта, се изумяваха от нейната свръхестествена доброта. Самата тя знаеше, че сред тях е и любимият ѝ елф на мрака. Те обаче не знаеха, че тя цени и обича живота именно защото е била на ръба на най-голямото престъпление и се бе извърнала от него в последния момент, след като бе схванала какво всъщност се кани да направи. За огромно съжаление Черния крал очевидно бе продължил оттам, докъдето бе стигнала тя. Само това можеше да обясни присъствието на представител на Великата раса Ми-Го в земите на Тарр подир толкова много хилядолетия.

Сега Лерта бързаше обратно към Горите на Всемайката, като едновременно бе нетърпелива да сподели откритията си с Белия крал и в същото време се страхуваше как ще реагират другите, когато истината за нея излезе наяве. Тя яздеше коня зад Алтиарин и отново мърмореше думите на заклинанието, което изкривяваше времето и пространството около нея и спътниците им.

Самите те я озадачаваха, тъй като бяха странна компания, по-странна дори от групата, в която бе участвала по пътя си към Водопада на Зората. Мрачният елф Таерин бе очевидно фанатик на Рамакар, което бе изключително тъжно. Пълен с агресия и омраза, която насочваше и към самия себе си, той всъщност имаше огромна магическа сила, която можеше да развие — Лерта бе усетила това само с докосване. Не бе учудена, че никой в Иррхас-Аббат не я е установил. Таерин имаше дарбата на лечител, но тя не се бе проявила заради догмите на Рамакар, втълпявани му от ранно детство.