Гай-джин
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: Азиатска сага #6
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Библиотека 48
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Гай-джин». Краткое содержание книги:
— Знаят кой го е направил, всички те — рече Макфей.
— Сигурно, мамка му! — Дмитрий Сибородин, американецът, як, тъмнокос мъж на трийсет и осем, облечен небрежно, приятел на Кентърбъри, кипна: — Би било дяволски лесно да притиснем един от тях. — Тогава забелязаха около дузина самураи, които стояха на групичка надолу по пътя и ги наблюдаваха. Повечето от тях имаха лъкове, а всички западняци знаеха какви умели стрелци са самураите.
— Не е толкова лесно, Дмитрий — рече Макфей.
Палидар, младият драгунски офицер, отвърна отсечено:
— Много лесно ще се справим с тях, г-н Макфей, но е неблагоразумие без разрешение… освен ако, разбира се, не ни нападнат. Вие сте в пълна безопасност. — Сетри Палидар забеляза, че американецът се подразни от неговото високомерие и нареди на един драгун да доведе военна част от лагера и да донесе ковчег. — По-добре претърсете околността. Когато моите хора пристигнат, ще ви помогнат. Повече от вероятно е другите двама да лежат ранени някъде.
Макфей изтръпна от ужас, като пристъпи към трупа:
— Или да са като него?
— Възможно е, но нека се надяваме на най-доброто. Вие тримата се заемете с онази страна, останалите да се разпръснат и…
— Ей, Джейми. — Дмитрий го прекъсна нарочно, мразеше офицерите, униформите и войниците, в частност — британските. — Какво ще кажеш ти и аз да продължим до Канагава — може би някой в нашата легация знае нещо.
Палидар не обърна внимание на враждебността: беше добре запознат с военното досие на американеца. Дмитрий бе американец от казашки произход, бивш кавалерийски офицер от американската армия, чийто дядо бил убит в сражение по време на Англо-американската война от 1812.
— Идеята за Канагава е добра, г-н Макфей — рече той. — Там сигурно ще знаят каква е била голямата процесия от самури, а колкото по-скоро открием виновника, толкова по-добре. Атаката трябва да е била по нареждане на някой от техните крале и принцове. Този път ще можем да притиснем негодника и Господ, да му е на помощ.
— Господ да ги порази всичките негодници — остро изрече и Дмитрий.
Това отново не подразни блестящия униформен капитан, но той не го подмина току-така:
— Съвсем правилно, г-н Сибородин — заяви категорично. — А всеки, който ме нарича негодник, по-добре бързо да си намери секундант, да си грабне пистолета или сабята, савана и някого, който да го погребе. Г-н Макфей, ще имате достатъчно време до залез-слънце. Аз ще остана тук, докато хората ми се върнат, после ще се присъединим към издирването. Ако чуете нещо в Канагава, моля, изпратете ми съобщение. — Той беше двайсет и четири годишен и боготвореше своя полк. С едва прикрито презрение гледаше разнородната група търговци. — Предлагам останалите от вас… господа… да започнат търсенето, да се разпръснат, но да се виждат един друг. Браун, идете с онази група и претърсете онази гора. Сержант, вие отговаряте.
— Слушам, сър. Хайде, вие групата.
Макфей съблече палтото си и го разстла върху тялото, после отново яхна коня си. Двамата с неговия американски приятел забързаха на север към Канагава, на една миля оттук.
Драгунът остана сам. Хладнокръвно възседна коня си близо до трупа и загледа самураите. Те му отвърнаха със същото. Един раздвижи лъка си, може би като заплаха, а може би не. Палидар чакаше неподвижен, сабята му си остана в ножницата. Слънчева светлина проблесна по златните му ширити. Пешеходците по Токайдо бързаха мълчаливо, изплашени. Конят му риеше земята нервно и подрънкваше с оглавника си.
„Случилото се не прилича на другите нападения, на самотните нападения — помисли си той с нарастващ гняв. — Ще трябва, по дяволите, да си платят за това, че посягат на четирима с жена сред тях и че са убили англичанин така отвратително. Това означава война.“
Няколко часа по-рано четиримата излязоха на коне през главната порта, покрай митницата, небрежно поздравиха самураите часови, които се поклониха някак формално; после поеха в спокоен тръс за вътрешността по криволичещите пътеки към Токайдо. Всички бяха опитни ездачи, а конете им — пъргави.