Игра на чужд терен

— Пак с твоите шегички, Сергей Михайлович — продума с дървен глас Гордеев. — Та значи аз ще ти звънна веднага щом тя си купи билета. Разбрахме се, нали?

Когато Настя купи билета за влака, Виктор Алексеевич още веднъж се обади в Града, не намери своя познат и предаде съобщението чрез дежурните. Настя и за миг не се съмняваше, че никой няма да я посрещне. Така и стана.

Пребледняла от болка, едва тътрейки нозе, стигна до регистратурата на санаториума. Дежурната администраторка беше самата любезност, но когато стана дума за самостоятелна стая, категорично й отказа.

— Самостоятелните стаи са малко, даваме ги само на инвалиди, на ветерани от войната, на афганци. За съжаление с нищо не мога да ви помогна.

— Кажете ми дали и тук не може да се купи карта? — попита Настя, която вече беше готова на всичко, само и само най-сетне да полегне.

— Разбира се. — Администраторката бързо измери Настя с поглед и веднага извърна очи, заби ги в регистрационната книга.

„Ясно“ — помисли си Настя, а на глас каза:

— Продайте ми още една карта, ще взема стая с две легла. Може ли да направим така?

— Разбира се — малко напрегнато, както се стори на Настя, сви рамене администраторката и отвори касата, поставена върху бюрото й.

Настя мълчаливо извади пари и ги сложи върху отворената регистрационна книга.

— Не е нужно да попълвате карта — тихо каза тя. — Само отбележете в книгата да не настаняват никого при мен.

Щом влезе в стаята, тя се просна, облечена, на леглото и беззвучно заплака. Гърбът я болеше непоносимо, останаха й съвсем малко пари. А на всичко отгоре, кой знае защо, чувстваше се унизена.

Администраторката честно си отработи получения подкуп. Беше забелязала болнавата бледност на Настя и само след половин час в стаята дойде лекар. Той моментално видя и големия сак, захвърлен насред стаята, и зачервените от сълзи очи, и обезболяващите хапчета на нощното шкафче.

— Вие акъл имате ли? — укорително забъбри той, докато мереше пулса и разглеждаше синкавите ръце на Настя. — Защо мъкнете такива тежести, като знаете, че сте болна? Кръвоносните ви съдове са отвратителни. Пушите ли?

— Да.

— Отдавна ли? Много ли?

— Отдавна. Много.

— Пиете ли?

— Не. Само вермут, и то рядко.

— Как се казвате?

— Анастасия. Може да ми казвате просто Настя.

— Аз съм Михаил Петрович. Приятно ми е да се запознаем. Та тъй, Настя, хайде да решим какво ще лекуваме на първо място: гърба или кръвоносните съдове?

— Не може ли и двете едновременно?

— Няма как. — Той поклати побеляващата си глава. — За гърба ви трябват кал, масажи, натоварвания, предимно ходене и специална гимнастика в басейна. Всичко това трябва да отнема около пет часа на ден, ако се прави, както е редно. А вие, доколкото разбирам, смятате и да работите? — Той кимна към машината. — За лекуване на съдовете не остава време. Така че избирайте.