Шест гроба преди Мюнхен [bg]

Майкъл си бе научил неприятния урок от предишни пристъпи — имаше нужда от поне една седмица възстановяване. Следващата му цел беше в Берлин и той умуваше няколко дни дали да заведе и Розали там. Реши да не го прави — всичко можеше да завърши твърде зле за него, не искаше и момичето да пострада без никаква вина. Последната вечер й каза, че заминава сутринта на другия ден. Даде й всички пари, които имаше в портфейла.

Розали взе парите и със същото странно равнодушие ги пусна на леглото. Не проявяваше никакви чувства освен чисто телесна ненаситност. Щом научи, че им остава само една нощ, пожела да се любят колкото се може по-дълго. Веднага започна да се съблича, но все пак го попита, макар и безучастно:

— Защо е необходимо да отиваш в Берлин?

Рогън се загледа в гладката кожа на раменете й.

— По работа.

— Надникнах в твоите… специални пликове. И в седемте — сподели Розали, докато събуваше чорапите си. — Вечерта, когато се запознахме, ти си убил Карл Пфан, а на неговия плик и на снимката му си написал цифрата 2. На плика и снимката на Алберт Молтке цифрата е 1, затова отидох в библиотеката и прегледах виенските вестници. Молтке е бил убит преди месец. Според визата в твоя паспорт и ти си бил във Виена по това време. Пликовете с номера 3 и 4 са за Ерик и Ханс Фрейзлинг, които живеят в Берлин. Значи утре отиваш там, за да ги убиеш. Намислил си да убиеш и останалите трима, нали?

Равният й глас не се промени нито за миг, все едно в плановете му нямаше нищо необичайно. Тя седна гола на ръба на леглото. Чакаше Майкъл да я прегърне, а той преживя замайващи секунди, през които се чудеше дали да убие и нея, но тутакси се отказа.

Кой знае защо беше убеден, че няма да го издаде. Смущаващо безучастните й очи сякаш не можеха или не искаха да различават доброто от злото.

Майкъл се отпусна на пода пред нея и опря чело на гърдите й.

Хвана ръката й — нейните пръсти бяха топли и сухи.

Розали изобщо не се боеше.

Той насочи ръката й към тила си и я накара да плъзне пръсти по сребърната плочка. Скриваше я сресаната назад коса. Знаеше обаче, че момичето е напипало метала.

— Онези седем бандити ми причиниха това. С тази плочка лекарите ми удължиха живота, но няма да доживея внуци. Никога няма да бъда старец, излязъл да поседне на слънце.

Пръстите й пак докоснаха главата му и не се дръпнаха с погнуса от метала и мъртвата кожа.

— Ще ти помогна, ако искаш — промълви Розали.

Майкъл вдишваше аромата на рози, но внезапно изтръпна, защото осъзна, че мекушавата мисъл за тези цветя подхожда по-скоро за сватби, отколкото за погребения.

— Не — промълви той след дълга пауза. — Заминавам утре. Забрави за мен, забрави и за пликовете. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — кимна Розали. — Ще те забравя. — Тя помълча и за миг празнотата изчезна от очите й. — А ти ще ме забравиш ли?