Аз преди теб

— Няма ли да ми помогнеш да намерим тая проклета ръка? От половин час я търся, закъснявам за работа.

— Нощна смяна ли си?

— Аха. Вече е пет и половина.

Хвърлих поглед към часовника.

— Не е. Четири и половина е.

Татко измъкна ръка изпод възглавниците и погледна часовника си.

— Защо си подранила?

Поклатих леко глава, сякаш не бях чула въпроса, и влязох в кухнята.

Дядо седеше в стола си до кухненския прозорец, забил поглед в някакво судоку. Сестрата от поликлиниката ни беше казала, че е добре за концентрацията му, помагало му да се съсредоточи след инсулта. Май само аз забелязвах, че попълва квадратчетата с първата цифра, която му дойде наум.

— Здрасти, дядо.

Той вдигна очи и се усмихна.

— Искаш ли чаша чай?

Поклати глава и размърда устни.

— Безалкохолно?

Кимна.

Отворих вратата на хладилника.

— Няма ябълков сок. — После се сетих, че ябълковият сок е твърде скъп. — Лимонада?

Той поклати глава.

— Вода?

Дядо кимна и докато му подавах чашата, промърмори нещо, което би могло да мине за „благодаря“.

Мама влезе в стаята, понесла огромна кошница с идеално сгънато пране.

— Твои ли са? — размаха чифт чорапи.

— Май са на Трина.

— И аз така си помислих. Странен цвят. Сигурно съм ги изпрала със синята пижама на дядо ти. Рано си се върнала. Ще ходиш ли някъде?

— Не. — Напълних чаша вода от чешмата и я изпих.

— Патрик ще идва ли довечера? Звънна преди малко. Да не си си изключила мобилния?

— Аха.

— Каза, че щял да направи резервация за почивката ви. Баща ти казва, че видял нещо по телевизията. Какво си бяхте харесали? Ипсос? Калипсо?

— Скиатос.

— Точно така. Трябва много да внимавате с хотела. Може да го проверите и по интернет. Двамата с дядо ти гледали нещо в обедните новини. Изглежда, доста строят там — и половината били от тези, как ги наричаха, бюджетни хотели, — та трябва добре да го проучите. Татко, искаш ли чай? Лу предложи ли ти вече? — Тя включи електрическия чайник и чак тогава ме погледна. Изглежда, най-сетне бе забелязала, че не казвам нищо. — Добре ли си, скъпа? Виждаш ми се бледа.

Протегна ръка и я сложи на челото ми, сякаш бях дете, а не на двайсет и шест години.

— Почивката май ще ни се размине.

Ръката на мама замръзна. Изгледа ме проницателно, сякаш ме изследваше с рентгенови лъчи. Помнех този поглед от детинство.

— Да не сте се скарали с Патрик?

— Мамо, аз…

— Знам, че не е моя работа. Но сте гаджета отдавна. Нормално е да има и такива моменти. Понякога и ние с баща ти…

— Изгубих си работата.

Думите увиснаха в тишината и продължиха да се реят из стаята дълго след като бяха изречени.