В света на тайнственото
- Автор: Миндов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «В света на тайнственото». Краткое содержание книги:
По времето на Конан Дойл като главно действуващо лице, като „герой“ на криминалната литература се появява противникът на полицая и детектива — престъпникът. Създава го френският писател Морис Льоблан в лицето на „крадецът-джентълмен“ Арсен Люпен (според някои негови биографи, въз основа на действителен престъпник-рецидивист). Този обаятелен, жизнерадостен, духовит, благороден на вид млад човек, пренебрегвайки законите и реда, върши кражби, при които покрай личното си облагодетелствуване се стреми да накаже някакъв друг престъпник, да поправи някаква неправда. Този своеобразен рицар-престъпник е винаги неуловим, прави полицията смешна и жалка, и може би именно затова става толкова симпатичен на читателя, който чрез него си отмъщава на „блюстителите на реда и закона“.
В криминалната литература не липсват обаче и полицаи-професионалисти, макар и нерадващи се на такава популярност. Едно от редките изключения е полицейският комисар Мегре на Жорж Сименон, сънародник на Льоблан. Мегре е спокоен, методичен полицай, който се мъчи да вникне в човешката психика, да разбере каква човешка драма се крие зад престъплението, макар и да не може да прозре добре социалните подбуди и причини.
Всички тези герои на криминалната литература представляват класата на своите създатели, защищават нейните интереси, отразяват нейните проблеми. Защото, да се позовем на един авторитет, „престъплението е социално явление — резултат на противоречие между личността и обществото, брутална и крайна изява на конфликт между порива на отделната единица и интересите на целия колектив“1. Разбира се, има сблъсъци между интересите и на отделни индивиди, но и тук престъплението представлява нарушение на нормите и законите на даденото общество и на общочовешките нравствени норми. При това „собственическият инстинкт почти винаги… е основната подбуда за престъпния акт“2 („Случка в интерната“, „Дванайсетте африканки на Бешу“, „Заплетената следа“).
Безспорно „убийства и кражби, макар и значително по-малобройни, се извършват и в социалистическия свят… (но) тези престъпления са именно резултат на старо мислене и на стар морал, рецидиви на едно буржоазно светоотношение“3. Следователно и тук възниква необходимост определен раздел от литературата да поеме ролята на изобличител на престъплението в противовес на социалистическия морал. И такава литература вече съществува, макар и още млада и недостатъчно укрепнала. В Съветския съюз тя напредва със смели крачки и има значителни завоевания.
Днес в съветската литература работят такива даровити творци в този жанр като Аркадий Адамов, братя А. и Г. Вайнер, Павел Шестаков, Василий Ардаматски, Юлиан Семьонов, Николай Сизов, Вил Липатов и др. Съветските криминални писатели изобразяват предимно работата на съветската милиция за разкриване и изкореняване на престъпността („Заплетената следа“), на съветските чекисти — за обезвреждане на враговете на социалистическия строй. Тук рядко се срещат аматьори, а и когато ги има, те фактически помагат на съответните органи. Защото, както изтъква писателят Павел Шестаков, „в нашите условия е практически невъзможно да разкриеш сложно престъпление сам: следователят действува в колектив от хора, с него работят оперативни работници, експерти“. А Аркадий Адамов определя разликата между съветската и западната криминална литература така:
„За нас най-маловажни са сюжетът, интригата, така наричаната «чиста» криминалистика. У нас няма страст към садизма, преклонение пред силата на жестокостта, няма безизходност. И в това е може би коренната разлика между съветското и западното криминално произведение. В центъра на нашите повествования са съдбата на човека, несъвместимостта на логиката на съветския начин на живот с логиката на престъплението. Нашият главен удар е насочен срещу подлостта и лъжата. Традиционните сблъсъци трябва да бъдат изпълнени с голямо обществено съдържание.“
Следователно произведенията с криминална тематика в западната литература също могат да имат полезно действие и обществена стойност, но само ако зачекват в по-голяма или по-малка степен социални, етични проблеми, ако разкриват недъзите на обществото, което поражда престъплението. И, естествено, ако са написани майсторски, ако са художествени произведения, а не изсмукани от пръстите самоцелни, заплетени главоблъсканици, напоени обилно с кръв и ужасии, предназначени само да предизвикват остри усещания и тръпки у читателя.
1
Богомил Райнов. „Черният роман“. София, 1970, „Наука и изкуство“, стр. 11.
2
Пак там. стр. 27.
3
Пак там. стр. 27.