В света на тайнственото

На пръв поглед Шерлок Холмс като че ли продължава със своите мисли и действия Дюпен. Но докато Дюпен е саможив мечтател, отвлечен образ, Шерлок Холмс е по-изразителен, по-жив като човек, със своите „хобита“ и личен живот, със своите недостатъци, дори понякога грешки. И най-важното — с поредицата романи и разкази за него той става популярен герой. Не току тъй повечето читатели при думата „детектив“ ще посочат веднага едно име — Шерлок Холмс.

Живял ли е наистина Шерлок Холмс?

В Единбургския университет като студент Конан Дойл слушал лекциите на доктор Джоузеф Бел — човек, надарен с изключителна наблюдателност, който сам умеел и учел студентите да „разгадават“ хората.

— Какъв е този човек, сър? — питал той разтреперания студент. — Огледайте го добре! Не, не го докосвайте. Служете си с очи, сър, действувайте с мозъка си, със силата на дедукцията!… Пред нас стои рибар, господа! Това може да се забележи веднага, като се вземе пред вид, че дори в такъв горещ ден нашият пациент носи високи ботуши. Никой освен моряк няма да се обуе в такова време на годината с високи ботуши. Загарът на лицето му показва, че е сухопътен, крайбрежен моряк, а не моряк на далечно плаване. Този загар явно се е появил при даден климат — така да се каже, местен загар… Освен това в устата му има тютюн за дъвчене. Всичко дотук навежда на мисълта, че този човек е рибар. За това свидетелствуват и рибените люспи, полепени по облеклото и ръцете му. И, най-после, специфичната миризма позволява да се определи съвсем точно неговата професия.

Не звучи ли това като разсъжденията на Холмс? Наистина в това отношение литературният герой стига до дребнавост, която понякога изглежда смешна.

Така че Холмс също има прототип. Някои дори твърдят, че подобно на По и Дюпен, има някаква близост и в характерите на Дойл и Холмс. И Дойл се отличавал с наблюдателност, аналитичност, добре проучвал и проверявал това, което пишел. И не току тъй, подобно на По, спомогнал за разкриването на едно действително престъпление.

Наистина, за един век криминалният жанр постига неимоверно разностранно развитие, не всякога в правилна насока, но все пак развитие, с претенции за достойно място в художествената литература.

На какво се дължи това?

По това време в литературата се развивал неоромантизмът, който търсел колоритни герои, необикновена обстановка, бурни събития, а същевременно и израз на протест против околната обстановка. А у английските писатели се таи стремеж неочаквано, посред бял ден да открият някаква тайна, изведнъж да намерят „врата в стената“, през която може да се проникне в необикновен свят.

Съветският писател Юлиан Семьонов, широко известен у нас с романите си „Седемнайсет мига от пролетта“, „Бомба за господин председателя“ и др., на въпроса на какво се дължи нарастващият успех на детективската литература, отговаря:

„Струва ми се, че тайната се крие първо в това, че… предполага стремително действие, безупречност на логиката на поведението на героите, висока интелектуална подготвеност. Нашият век е стремителен. Докато по-рано логиката на постъпката можеше да се подменя в литературата с описание на чувствата, сега това вече «не минава». Научно-техническата революция стана «главна заплаха» за ония произведения, които са «морално остарели». Второ, хората, макар и да се прекланят пред никога нестареещата класика, търсят нови форми в литературата, търсят сюжет, който да отговаря на ритмиката на живота, търсят открити стълкновения на доброто и злото. И, най-после, трето, детективското четиво, дявол да го вземе, е интересно!“ Големите творци в криминалната литература на Запад обаче изглежда никак не си правят илюзии за целите и „ефикасността“ на полицейската организация там, защото, общо казано, в тази литература като че ли преобладават частните детективи и детективите-любители. (Така авторите погъделичкват и читателя, като му внушават да се отъждествява с детектива, сиреч: „Това бих могъл да бъда и аз!“).

Именно безпомощността на полицията да се справи с престъплението подтиква пострадалите да се отнасят и до Дюпен на По, и до Шерлок Холмс на Конан Дойл, и до Поаро на Агата Кристи, и до десетки и стотици други тям подобни. В сравнение с полицаите-професионалисти, представяни обикновено като непохватни, недосетливи, мудни, сковани бюрократи и едва ли не некадърници, тези герои-детективи са изобразени като безкористни чудаци, надарени с почти свръхестествена прозорливост, сръчност и вещина. Със способностите си да разгадават и най-заплетените престъпления, те правят полицията за посмешище; често със суетната си самоувереност и Шерлок Холмс, и Поаро предизвикват усмивка, но при все това като „закрилници на слабите“ и „рицари на правдата“ се радват на дълбоките симпатии на читателите.