Последният патриот

Всеки ден, когато не беше на работа, единственото, за което мислеше Халифа, беше да се върне по-скоро в ЦФПР и да продължи с изследването на фрагментите. Макар че във вечери като тази присъствието и техническите умения на Ломбарди да му липсваха, истината беше, че той не си даваше сметка кога си е тръгнал младият италианец. Всъщност Халифа често беше погълнат до такава степен от работата си, че почти не забелязваше Ломбарди, дори когато стоеше пред него до бюрото му.

Ученият отново се върна към огромната по обем информация, съхранена в един очукан лаптоп „Тафбук“ и изтегли едно от тридесет и двете хиляди изображения, които вече бяха архивирани дигитално от италианските специалисти. Можеше да прекоси стаята и да вземе оригинала, но често това не беше необходимо, защото отварянето на дигитални изображения беше много по-лесно.

Халифа работеше върху подреждането на шест късчета с текст, написан на диалекта хиджази, когато една сянка падна върху бюрото му.

— Какво забрави този път, Алесандро? — попита ученият, без да вдига глава.

— Нищо не съм забравил — отговори му дълбок, непознат глас. — Ти си забравил.

Д-р Халифа вдигна поглед и видя един мъж в дълго черно расо с бяла якичка. Облеклото му не беше нещо необичайно за Рим, особено в близост до Ватикана. Но въпреки, че ЦФПР понякога изпълняваше поръчки на Светия престол, Халифа никога не беше виждал свещеник вътре в сградата.

— Кой сте вие?

— Няма значение — отвърна свещеникът като се приближи. — Искам да поговорим за вярата ти.

— Сигурно сте се объркали, отче — каза Халифа и се изправи на стола. — Аз не съм католик, а мюсюлманин.