Отровата на Алкория
- Автор: Дастие Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Ласкаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровата на Алкория». Краткое содержание книги:
С много трудности и на края на физическите и психическите си сили, екипажът на звездолета открива мечтаната планета. А тя е райска. Планета също като Земята, населена от хора също като земните, с всички изкушения, които може да предложи една райска градина на клетия корабокрушенец. Местното население е с ниво на технологиите близко до това на индианците и сякаш изобщо не се притеснява и не изпитва страх от пришълците от небето. Напротив, всички са весели и безгрижни. Въпреки строгите заповеди, човек от екипажа е намерен в колибата на туземка, и то в състояние, подобно на това на местните хора. Оказва се, че е пил от опиат, наречен талеф, който местните хора консумират и на който дължат своята безметежност. Провинилият се е изолиран в килия, и там претърпява страшна мутация, превръщайки се в чудовище с огромна физическа и психическа мощ, което с лекота успява да държи под своя контрол всички човеци, оказали се достатъчно близо до него. Когато чудовището успява да избяга в гората, на карта е поставено не само успешното завършване на мисията, а и животът на местното население, което сякаш не осъзнава случилото се.
В райската градина на Алкория хората не са единствената разумна раса и, ако командирът Крис Холдън не успее да спре чудовищата, в които се превръща екипажа му, бъдещето на цялата човешка цивилизация ще бъде загубено. Но той открива своя съюзник там, където най-малко очаква…
Викърс, който се намираше близо до Крис Холдън, измърмори нещо неразбираемо. Холдън затвори очи. Мъчителната тревога се възвръщаше, както всеки път. А с нея и страхът да умреш мигновено, ако се случи нещо лошо по време на материализирането в триизмерното пространство на вселената. Рой слънца затанцуваха пред него. Лудешки танц… Но вибрациите и резките сътресения, изглежда, бяха спрели.
— Майка ми имаше руси коси… — избъбри Викърс. — Не… червеникави. Червеникави бяха. Като огън! Ох, не знам вече. А е важно все пак, нали, Крис?
— Да. Важно е — неясно изрече Холдън. — Опитай се да си спомниш, Джеф.
— Не знам вече…
— Опитай все пак. Руси или червеникави?
Глупава работа. Холдън отлично знаеше, че бе напълно излишно да се спират на такава незначителна подробност. Но то бе по-силно от тях. Зави му се свят и той направи усилие да не загуби съзнание. Случваше се понякога, когато не вземаха всичките обичайни предпазни мерки при смяна на континуума. Бяха забравили нещо по време на подготвителните маневри, или пък уредите за обезопасяване не действаха изправно. Холдън имаше усещането, че собствената му психика вече не му принадлежи, че тялото му се отделя от духа. После, после настъпи пълен мрак…
Когато дойде на себе си, всичко изглеждаше нормално в залата, освен няколкото примигващи лампички и Джеф Викърс, който се тресеше във фотьойла си в пристъп на нервен смях. Крис Холдън въздъхна шумно, с облекчение. Разумът му отново се проясняваше. Те все още бяха живи и едва се отърваха от магнитната буря, която вилнееше някъде там, в безкрая на хиперпространствения континуум. А това беше вече нещо! Той изключи магнитния си колан и се изправи на крака. Хубавото бе, че неразположението, което човек изпитва по време на промените в пространството, изчезва като по чудо, щом приключат операциите по прехода.
— Джеф! Престани да се смееш така, ами се измъквай оттам — каза Холдън с обичайния рязък глас на човек, свикнал да му се подчиняват. — След десет минути искам подробен отчет за състоянието, в което се намира корабът!
Джеф Викърс престана да се смее и затърси пипнешком превключвателя на колана, който го държеше прикован към седалката.
— Представяш ли си, Крис — каза той. — Представяш ли си, преминахме!
После стана на свой ред и хвърли критичен поглед върху екраните с образ от външните видеокамери.
— Къде сме? — попита той.
Крис Холдън го стрелна с очи.
— Престани да задаваш идиотски въпроси! Откъде да знам! По-добре върви да направиш каквото ти заповядах. Ще се опитаме да си изясним тази работа.
Половин час по-късно той наблюдаваше с безсилен гняв контролния апарат на детекторите, които упорито отказваха да се спрат на някакъв познат ориентир.
— Нищо не може да се направи — заяви той на Джеф Викърс, току-що влязъл при него в астронавигационното помещение, и сочейки към насрещния екран, каза мрачно: — Нито едно от тези слънца, нито една от тези планети не фигурират в космическите карти. Това е съвсем непознат свят за нас!
— Изключено! — провикна се Джеф. — Изключено е да сме се отдалечили толкова много от познатите ни сектори! Регистриращите траекторията уреди…
— Те са работили нормално — отсече Холдън. — Но компютрите отказват да анализират данните, с които разполагат от базите. Вероятно това означава, че сме се отклонили в пространственовременен континуум, чиито параметри ние не знаем.
В този момент в командната зала влезе мъж на около шестдесет години. Той беше висок, със сребристобели коси и поглед на вечен мечтател. Следваше го млада чернокоса жена, облечена като всички мъже на борда на Сигнус-X-I със скафандър от виникрон в сламеножълт цвят и къси ботушки от синтетична материя. Лицето й издаваше южняшки произход, но теменуженият й поглед би могъл да принадлежи на жена, родена на някоя от обитаваните планети на Кентавър. Беше много хубава въпреки строгия вид, който й придаваха черните й като абанос коси, така както бяха свити на кок.
Тя смело се усмихна на Крис Холдън, но в очите й все още се четеше боязън. Професор Никълс наблюдаваше видеоекраните.
— Отклонили сме се от нашия континуум, нали? — започна той. — Фантастично! Джонатан Пърл разработи учудваща теория за редките магнитни явления, които възникват спонтанно в континуума. Може би сме открили тези преходи, които той доказа чрез изследванията си преди двадесет години! Преходи, които ще отворят вратите към неподозирани светове! Това е прекрасно, командире! Погледнете тези звезди, тези непознати светове! Никой телескоп, колкото и мощен да е той, не би могъл да ги стигне!