Гибелта на „Звезда на моретата“

— За всички има места в лодките! Първо жените!

Пътниците бяха по-многобройни, затова и по-силни. Те събориха тази слаба преграда и се спуснаха към трапа. Бяха объркани — не знаеха как се извършва спасителна операция в морето. Жени се вкопчваха с ужас във вратовете на мъжете си, деца пищяха, плачеха, мъжете грубо откъсваха ръцете, вкопчани в гърдите им.

Появи се първата лодка. Ревящата тълпа неудържимо се насочи към кея. Сред виковете се чуваше как пукаха кости. Една жена припадна, свлече се и бе отъпкана. За щастие на двайсет метра се показа втора лодка и напрежението отслабна.

Появиха се и други и около тях се развиха диви битки, ръкопашен бой. От време на време някой извикваше за помощ.

— Спасете ме, моля ви!

— Почакайте, опасността е още далеч!

…Мястото на Симон беше на втората и третата лодка на левия борд. За маневрите разполагаше с двама моряци и двама сервитьори. Достатъчно бе да се задействува механизмът, който държеше лодките, за да провиснат те на въжетата, и балките да се завъртят една след друга.

— Скачайте, Симон.

И той се озова в своята вече препълнена лодка. Някакъв моряк му протегна ръка. С един скок той се озова на мястото си, в средата на лодката.

— Пускайте!

Всички лодки бяха на горната палуба, трябваше да се свалят на долната, където се чуваше громолът на битката.

Щом се появи неговата лодка, Симон видя как тълпата се втурва към нея.

— Спокойно, ако искате да се спасите! Първо жените!

Той протегна ръка. Беше сложил единия си крак на трапа, а другия на планшира, без да съзнава каква опасност го грози — да падне като камък във водата, ако лодката само малко се отдели от борда. Петдесет ръце се протягаха към него и думите му се губеха сред стонове, ридания и викове за помощ.

Той скочи на палубата и се вцепи в тълпата, оставяйки пътека след себе си.

— Хайде, вие.

Той грабна една жена, която се извиваше, стенеше, гледаше назад към някаква друга, и я предаде на един моряк, който само с едно движение я вдигна на борда. Струваше му се, че е обзет от исполинска сила, на която никой не можеше да се опре. Той не избираше — грабваше напосоки подлуделите хора, не чуваше виковете за помощ. Мислеше само за едно — „Звезда на моретата“ трябваше да се напусне възможно най-бързо.

За няколко минути лодката му се напълни.

— Отблъсвай и карай! Дръж се на двеста метра и се присъедини към старши помощника — нареди той на моряка.

Грабната от вълните, лодката изчезна в мрака. Той погледна: сиво петно с форма на совалка сред фъндъци бяла пяна. Тласък с пръта за отблъскване и двете мощни гребла я отделиха от корпуса.

Той се хвърли назад тъкмо навреме, за да не бъде притиснат от втората лодка, която вече заемаше мястото на първата.

— Полека! Полека!

Една девойка, която тълпата носеше към него, наивно попита: „Къде е майка ми?“ „Спасихме я!“ — отвърна той и предаде девойката на моряка.

„Ще ги спасим, ще ги спасим всичките!“ — мислеше си той. Без да спира, без да слуша, той изтръгваше една по една жертвите, обещани на морето. Отделни думи, странни изрази стигаха до ушите му. „Видяхте ли Дик?“ „Бижутата ми!“ „Мамо!… Мамо!“