Несполука

Дълго се въртяха двамата из дола.

Слънцето допря хоризонта. Теменужни сенки се стрелнаха в равнината и някъде отдалеч, дето градът се губеше в заснеженото поле, се чуха шестте удара на градския часовник. Залезът бавно догоря. Равнината се забули в мъгла и всичко се смълча.

Капнала от умора, кучката легна и безпомощно погледна своя господар. Той все още ругаеше и се тюхкаше.

По едно време, като се убеди, че всички усилия са безполезни, той върза кучката и седна на един пън да си почине.

Само на няколко крачки в тръните лежеше заекът и гледаше как селянинът чатка с огнилото и как сладко запуши. Димът дразнеше кучката. Тя кихна. Нейният господар я помилва по главата и каза:

— Отиде си зайчето, Лиса, спаси си кожичката. И на него му се иска да си поживее. Не е лесна работа да се разделиш с животеца.

Лиса помаха опашка и погледна своя господар. Очите на селянина сега изразяваха някаква тежка грижа, сякаш мислеше за нещо много важно, което допреди беше забравил.

— Гладна ли си? — попита той. — Ех, ако искаше да ядеш, трябваше да го хванеш, чу ли, да го намериш! А сега, хайде вкъщи.

Той преметна пушката и поведе кучката. Двамата тръгнаха по брега на дола. Замръзналият сняг запращя под стъпките им.

Долът беше се изпълнил с мрак. И отново почерниха горите, мълчаливи и безнадеждни. Но ето че от изток пламна небето и големият месец изплува. Той се потърколи по хребета на баира глупешки засмян, като че искаше да каже:

„Ей ме и мене!“

Медночервената светлина лизна силуета на човека и обагри плещите му.