Несполука
- Автор: Станев Эмилиян
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Несполука». Краткое содержание книги:
Емилиян Станев
Несполука
1
Разсъмваше се и старият заек стана неспокоен.
Той не се доверяваше на очите си, понеже недовиждаше и неясните образи на предметите го плашеха. С приближаване на деня те сякаш се раздвижваха и се оказваха по-близо, отколкото той ги знаеше.
Обхванат от недоверие, заекът се отдалечи от бостанчето, където изравяше изпод снега кочани зеле.
Той направи няколко скока, изправи се на задните си крака и се ослуша.
От далечните селца, скрити в гънките на равнината, лаеха кучета и един след друг кукуригаха петли. Жълтеникавото небе, допреди озарено от пълната месечина, започна да посинява. Звездите гаснеха. Светлината на месеца потъмня. От неподвижната настръхнала гора не идеше нито един звук. Само в дола окованата от леда вода тихичко бълбукаше, сякаш хълцаше от болка.
Заекът се приближи към гората с големи скокове. Пръхкавият сняг глухо скърцаше. В мразовития въздух всеки звук се чуваше по-плътен, а всред околната тишина добиваше особена напрегнатост.
Заекът се спря до едни младочки да погризе кората им. От време на време душеше въздуха и наостряше уши.
Дрезгавината изчезваше. Снегът ставаше по-бял, небето — по-синьо. Ето че гората се показа, сякаш изплува, покрита със скреж, разкошна и тържествено неподвижна под студеното небе, дето сребристо мигаха няколко едри звезди. Бяла светлина изпълни въздуха.
Заекът се успокои. Бялата светлина го зарадва. Мразът щипеше муцунката му и за да се стопли, той се завтече край гората. Правеше големи скокове, спираше се внезапно и дълго оставаше неподвижен, цял обърнат на слух. После весело отскачаше встрани и отново се връщаше в дирята си. От парата на дъха му неговата муцуна се покри със сребристи игли, а лапичките му хванаха бучици лед.
Като се наигра, реши, че е време да се прибере. Трябваше да намери ново легло, защото денят обещаваше да бъде слънчев и топъл.
Заекът прекоси гърба на баира, където снегът беше изметен от вятъра, и се озова на южния му склон. Сега неговите скокове бяха още по-големи. Той изхвърляше като пружина гъвкавото си тяло, скачаше далеч с приближени крака и дирите му напомняха четири дупчици в снега, сбрани на купчинка. Те се губеха една от друга и само опитното око можеше да ги следва, защото заекът скачаше най-често там, дето снегът беше хванал кора. Най-после той избра място за лягане.
Това беше грамаден корен на стар габър, забил дебелите си пипала в сипея. Пороите бяха свлекли и подронили земята край него, та сега стърчеше грамада червена пръст. Снегът я бе навалял, но вътре, между косматите, осланени коренища, беше сухо и топло.
Заекът се ослуша и ловко скочи на голата земя. Мушна се под корена и като подрови, за да му бъде по-удобно и по-топло, легна по корема си. Мястото му хареса. Тук неговата козина се сливаше с червената глина и го правеше невидим.
Той не можеше да заспи изведнъж, макар че се стопли и много му се искаше да подремне. Пречеха му за това стотиците звуци, които беше слушал през нощта. Сега те отново се появяваха някъде в него като рояци смътни усещания, които го плашеха и държаха нащрек.
Той гледаше как небето се издига, а равнината долу се открива широка и млечносинкава. На изток хоризонтът се отдели с тънка, кървава жичка и денят се показа в малките седефени облачета. Над далечната планина се топяха розови пари. По плещите й пламна алена светлина, откри се гигантският й гръб, светнаха върховете й, загоря снегът по тях. Слънцето се показа и по заскрежената гора засвяткаха хиляди блясъци, сякаш тя беше посипана със стъклен прах.
Пред заека на снега се появи голямо алено петно, а едното му око се зачерви от зарите и заприлича на голям рубин. Студът сега беше по-силен, но заекът знаеше, че слънцето скоро ще го стопли. Като се намести по-добре, той започна да дреме. Ушите му долавяха тежкото грачене на гарвани, които прехвръкваха към селата. После дочу камбанен звън на няколко черкви долу, в равнината, унесе се и сладко заспа.
2
Тихо подсвиркване го събуди. В съня си той не можеше да разбере откъде иде то и зачака.
Слънцето беше се издигнало високо. Снегът блестеше. Скрежът капеше от клоните, а от сипея се издигаше па̀ра.
Наблизо не се чуваше никакъв шум. Заекът се успокои, ала от дола, където беше пасъл нощес, се разнесе рязък лай. След малко снегът заскърца. Някой идеше насам. Заекът се надигна и погледна към гората.
Оттам се показа увита в дрипава качулка глава, черно и сухо лице с увиснали мустаци. На поляната излезе дребничък селянин, отупа снега от краката си и покашля.
Сърцето на заека се разблъска от страх.
В дола пак кяфна кучето.