Трета класа

Неочаквано в дъното екна хармоника. Един слепец, който свиреше из влаковете, се бе качил от последната гара и сега обикаляше вагоните да събере някоя пара. Търговският пътник, който го познаваше, извика:

— Ела, ела, Митьо, седни тука!

Изредиха се шлагерни песни, ръченици, оперетни арии. Всички се разбудиха, съживиха се от музиката и когато човекът обиколи вагона, в чинийката му затракаха стотинки. Конгресистът, който бе пленил оръдието, смигна на търговския пътник, и рече:

— Сляп, сляп, ама хубави пари изкарва!

— Халал да му са на човека, без очи е! — отвърна другият укорно.

— А бе халал да му са, дума да не става, ама искам да кажа де…

После погледна навън и викна изведнъж:

— Строй се! София, момчета, София! Ах, тая София, цяла България за нея се труди!

След няколко минути влакът влезе в софийската гара. Градът се събуждаше — зашумял, изчистен, светнал в бистрата лятна сутрин. Трамваи звъняха, тичаха автомобили, вестникопродавачи и геврекчии викаха — всичкият бодър шум на ден, който почва.

На площада пред гарата дружината тухлари се събра настрана като малко стадо около дървените сандъчета и денкчета от черги. Децата, изпити и пожълтели от безсънната нощ, гълтаха с широко отворени очи всичко, което им се откриваше за пръв път: високите здания, големите автобуси, релсите, които влизаха в самите улици. След малко се даде команда, всеки нарами своя вързоп, взе сандъчето под мишница и без да влизат в града, бързо поеха край станционните складове, по най-прекия път към тухларницата. На завоя две от децата се поспряха да погледат дрънчащия трамвай, който профуча край тях, после забързаха да настигнат другите и се изгубиха зад стената.