Трета класа
- Автор: Константинов Константин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Трета класа». Краткое содержание книги:
Константин Константинов
Трета класа
Станцията остана назад с всичките си светлини. Влакът потъна в черната лятна нощ. Беше душно. Напечени през целия ден, вагоните изпускаха топлината си и вечерната хладина с мъка проникваше вътре. Трета класа беше изпълнена със своята обикновена, една и съща за всички страни публика: селяни с торби и чували, дребни търговци, войници, които отиваха в отпуск, жени с пеленачета. Някои дремеха, други оживено разговаряха, трети разгъваха омазани хартии и се гласяха да вечерят. Миришеше на прах, на пот, на ядене и на лют тютюн. От време на време струя пушек от локомотива посипваше всичко с едри сажди. Пътникът, току-що влязъл, потъваше веднага в тежкия въздух, в трясъка на вагоните и му се струваше, че цял е изцапан и пропит с мирис, че отдавна, от години вече пътува между тия хора, слуша същите разговори и че това няма край.
В двете крайни отделения се бяха настанили хора с ленти и значки на петлиците — делегати за някакъв конгрес в столицата. Всички — пременени, избръснати, с големи картонени куфари, които бяха празни. Щяха да ги пълнят в София. Те носеха малки дамаджанки, бяха приказливи, шумни, безцеремонни. В другите две отделения десетина млади селяни, дрипави, с жълти, изпечени като мешин лица, спяха вече, облегнати един на друг в най-невъзможни положения. Между тях няколко тринайсет-четиринайсетгодишни момченца, бледнички, източени, седяха будни, надничаха всеки миг в прозореца и се чудеха на всичко.
От другия край на вагона се зададе млад мъж в полуградско облекло, с кожена фуражка, каквито носят машинистите на вършачки. Спря до късата скамейка в отделението, дето бяха децата, сложи едно вързопче в багажника и седна мълчаливо. Насреща му един търговски пътник бележеше нещо в тефтерчето си. Машинистът извади цигари, запуши и се загледа в отворения прозорец.
Влакът фучеше в тъмнината и от време на време в осветеното пространство на прозореца пробягваше някое зашумяло дърво или бързо се стрелваше телеграфен стълб. Вътре се носеше равна глъчка и сумтеж на спящи хора. Някъде в дъното два мързеливи гласа проточено извиваха:
Песента потъна в гърмола на колелата. Пролетяха лампите на някаква гара, дето влакът не спираше. Децата се изправиха до прозореца:
— Я-а! Ей го още един град!
Човекът с кожената фуражка обърна глава и ги огледа. Те бяха във вехти, изпокъсани дрешки, с цървули и огромни навои, които стигаха до чатала. На главите си имаха някакви чудновати, опърпани каскети. Две от тях бяха в шалвари, с гумени емении и носеха избелели фесове.
— Къде отивате бе, момчета? — запита машинистът.
— За София.
— Че какво ще правите в София?
Децата се посбутаха и не отговориха веднага. В това време един от по-възрастните се протегна, стана и се обади:
— Дочо, я дай сам кратуната да сръбна малко водица…
— Яшар, дай кратуната!… — викна детето. Машинистът повтори въпроса.
Момъкът пи вода, избърса с длан устата си и отвърна:
— На работа отиваме… Ние сме дружина. Ей тия на̀, всичките.
— Какво! Ще търсите работа в София ли? — учуди се човекът и го изгледа съжалително.
— Ние имаме кондрат. Предприемачът ни вика.
— А-а! Кондрат! То друго тогаз!… Е, какво ще работите там? — продължаваше другият.
— Тухли — отвърна момъкът, извади от джоба на жилетката си половин цигара и се наведе да я запали. — Аз вече трета година отивам. Тия момчета им е за пръв път.
— Ама и те ли са работници? — учуди се машинистът.
— И те, ами. Всички. Ние сме петнайсет души от село. Чорбаджията спазари цялата дружина…
Човекът с фуражката поклати глава и изгледа децата отново.
— Че нямате ли селска работа, ами сте тръгнали чак в София? — обади се той след малко.
— Ех, каква ти работа, друже! — махна с ръка момъкът. — Ние сме от Поповско. В нашето село — да има, да има само двайсет души със земя по десет-петнайсет декара. И тя нищо не ражда… Щяха да ни оземляват, пък няма откъде… Какво да правим? Седи ли се така?… Барем хляба за през зимата да изкараме.
— И колко сте се пазарили?
— Всеки — различно. На тия момчета по хиляда и петстотин лева, от Петровден до Кръстовден. Те си плащат пътя по железницата…
Машинистът свирна безнадеждно, присви очи и млъкна.
После отново се обърна:
— Е, колко часа например работите през деня?
— Часове ли? Ха, часове… Какви часове?… От нощ — до нощ. Почивка в неделя.
Той се обърна към едно от децата:
— Другата неделя, Дочо, отиваме при животните.
После обясни на машиниста:
— То е вуйчово ми момче. Взех го да спечели нещо, че да му купят дрешки. Баща му от мене ще го иска.