Устата ми хубава, очите ми зелени
- Автор: Сэлинджер Джером Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Устата ми хубава, очите ми зелени». Краткое содержание книги:
— Ум! Ти ме уби просто. Боже мой! Ти чул ли си я някога да описва някого — искам да кажа, някой мъж? Някой път, когато нямаш друга работа, накарай я, моля ти се, да ти опише някой мъж. Тя описва всеки срещнат мъж като „страшно привлекателен“. Може да е най-старият, най-офрашканият, най-омърляният…
— Добре, Артър — каза рязко прошареният. — Така доникъде няма да стигнем. Доникъде, разбери. — Той пое едната от двете цигари, които младата жена беше запалила. — Между другото — каза той, като изпусна дим през носа, — как мина делото ти днес?
— Какво?
— Как мина делото ти днес? — повтори прошареният.
— О, боже мой, и аз не знам. Кофти. Две минути преди да започна пледоарията си, Лисбърг, защитникът на тъжителя, вкара оная смахната камериерка с куп чаршафи за доказателство — целите на петна от дървеници.
— Е, и какво стана? Загуби ли? — попита прошареният и дръпна пак от цигарата.
— Знаеш ли кой беше съдията? Баба Виторио. Защо ми има зъб тоя тип, един дявол знае. Още не съм си отворил устата и той се нахвърля върху мене. Какви доводи можеш да извадиш пред такъв? Изключено.
Прошареният мъж се обърна да види какво прави жената. Тя беше взела пепелника и в момента го слагаше между двамата.
— Е, загуби ли или какво? — продължи той по телефона.
— Моля?
— Питам, загуби ли?
— Да. Щях да ти разкажа и без това, но на приема не ми се удаде случай, в тая лудница. Мислиш ли, че Младия ще се вбеси? Не че ми пука, но как мислиш? Дали ще се вбеси?
С лявата си ръка прошареният завъртя цигарата върху ръба на пепелника, за да отърси пепелта.
— Не мисля, че непременно ще се вбеси, Артър. Но и едва ли ще се зарадва много. Знаеш от колко време се занимаваме с тия три идиотски хотела, нали? Още старият Шанли започна цялата…
— Знам, знам. Младия ми е разказвал историята поне петдесет пъти. Това е една от най-хубавите истории, които съм чувал през живота си. Та така, загубих това шибано дело. Но вината не е моя. Първо, тоя малоумник Виторио непрекъснато се заяждаше с мен. После пък оная налудничава камериерка започна да размахва чаршафите с…
— Никой не казва, че ти си виновен, Артър — рече прошареният. — Ти ме попита дали Младия ще се вбеси и аз просто ти дадох един честен…
— Знам, знам, че… Всъщност нищо не знам. Майната му. Във всеки случай може да се върна във войската. Казах ли ти това?
Прошареният се обърна към младата жена, може би за да й покаже търпеливото си, дори стоическо изражение. Но тя не видя изражението му. Тъкмо беше бутнала с крак пепелника и сега събираше на купчинка разпиляната пепел; вдигна очи към него, но късно. Той вече пак се бе навел над слушалката.
— Ме си ми казал, Артър — отвърна той.
— Да, може да се върна. Но още не съм сигурен. Разбира се, не съм заритал чак за войската; ако намеря друг изход, може и да не се върна. Но може да се наложи. Не знам. Там поне човек забравя всичко. Да ми дадат пак касчицата и огромното, масивно бюро, че и мрежата против комари — може пък да не е чак толкова…
— Слушай, момчето ми, знаеш ли какво ми се иска? Да вкарам малко мозък в главата ти — каза прошареният. — Уж си интелигентен мъж, пък говориш като същинско дете. Допускаш разни дреболии да набъбват като снежна топка в главата ти и да те занимават до такава степен, че не си в състояние да мислиш за…
— Трябва да я зарежа. Ясно ли ти е? Трябваше да сложа край лятото, когато топката се беше вече търкулила — това ясно ли ти е? И знаеш ли защо не го направих? Да ти кажа ли защо не го направих?
— Артър, за бога! Така доникъде няма да стигнем.
— Чакай малко. Нека да ти кажа защо! Знаеш ли защо не сложих край? Мога да ти кажа съвсем точно. Защото ми стана жал за нея. Това е простата истина. Стана ми жал за нея.
— Не знам, това е извън моите компетенции — каза прошареният. — Но, струва ми се, има едно нещо, което ти май забравяш; то е, че Джоуни не е малко момиче, а голяма жена. Не знам, но мисля, че…
— Голяма жена ли? Ти да не си луд? Тя е голямо дете, разбери! Слушай, аз взема да се бръсна — слушай само, — аз взема да се бръсна, а тя ще ме завика от майната си, чак от другия край на апартамента. Отивам аз да видя какво иска — както съм се забръснал, цялото ми лице в пяна — и какво мислиш? Защо ме вика? Вика ме да ме пита дали я мисля за умна. Честна дума! Просто е трогателна, ти казвам. Наблюдавал съм я, когато спи, и знам какво говоря. Повярвай ми.
— Е, това е нещо, което ти знаеш по-добре от… Искам да кажа, това е извън моите компетенции. Въпросът е, че ти не правиш абсолютно нищо, за да…
— Ние просто не сме един за друг. Това е цялата истина. Не сме един за друг и толкоз. Знаеш ли какво й трябва на нея? Трябва й някой огромен, мълчалив копелдак, който от време на време да й удари зверски тупаник, а после да се върне да си дочете вестника. Това й трябва. Много съм мек аз за нея. Разбрах го още щом се оженихме, ако искаш, вярвай. Ти си хитро копеле, още не си се женил, но преди да се ожени, човек понякога има проблясъци и разбира какво ще бъде след женитбата. Но аз не обърнах внимание на моите проблясъци. Мек съм си — там е цялата работа.