За това как да се грижим за жените и как да се отнасяме с тях
- Автор: Джеръм Джеръм К.
- Серия: the second thoughts of an idle fellow #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За това как да се грижим за жените и как да се отнасяме с тях». Краткое содержание книги:
Нещо подобно на меден месец имах нещастието да преживея в хиляда осемстотин и … впрочем точната дата е без значение, нека кажем преди няколко години в Южна Англия. По онова време бях стеснителен млад човек. Мнозина ме обвиняват и до ден-днешен за моята сдържаност, но пък има и момичета, които прекалено много очакват от мъжа. Всеки си има своите недостатъци. Аз бях срамежлив и стеснителен, но тя беше още по-срамежлива и стеснителна от мене. Трябваше да пътувам с младата госпожица от Линдхърст в Ню Форест, до Венгнър. В онези дни това беше цяло пътешествие.
— Какво щастие, че и вие отивате там — каза ми във вторник лелята на моята спътница. — Мини винаги се притеснява, когато трябва да пътува сама. Щом вие ще се грижите за нея, аз ще бъда напълно спокойна.
Отвърнах й, че за мен това ще бъде истинско удоволствие и в момента наистина мислех така. В сряда отидох на станцията на дилижанса и ангажирах две места за Лиминдтън, откъдето щяхме да вземем парахода. Нямах и капка подозрение за предстоящите изпитания.
Човекът, който продаваше билети, възрастен мъж, ми каза:
— Мога да ви дам мястото на капрата до кочияша и крайно място на последната седалка.
— О, но нямате ли две места заедно? — попитах аз.
Възрастният човек ми се усмихна добродушно, намигна ми (през целия път до в къщи се чудех защо трябваше да ми намига) и рече:
— Ще гледам да уредя нещо.
А аз му казах:
— Много мило от ваша страна, наистина.
Той сложи ръка на рамото ми — както ми се стори, прекалено фамилиарно, но добронамерено и рече:
— Всички сме минали през там.
Аз помислих, че намеква за остров Уайт, затова прибавих:
— И сега било най-доброто време на годината, както казват. — Тъкмо започваше лятото.
— Добро време е и лятото, добро време е и зимата, стига щастието да не ти изневери. Ти положи всички усилия, млади човече — рече той, тупна ме по гърба и се засмя.
Още миг и щеше тъй да ме нервира, че да го наругая, затова платих набързо билетите и си тръгнах.
В осем и половина на следващата сутрин Мини и аз се отправихме към станцията на дилижанса. Наричам я Мини, не от безочливост към нея, а защото вече съм й забравил презимето. Трябва да беше преди десет години, когато я видях за последен път. Помня, че беше много красиво момиче, с красиви кафяви очи, които винаги премрежваше, преди да се засмее. Леля й не дойде да ни изпрати, както възнамеряваше първоначално, защото я болеше главата. Но на сбогуване беше така добра да каже, че имала пълно доверие в мен.
Продавачът на билети ни забеляза още от четвърт миля разстояние и побърза да привлече вниманието на кочияша върху нас. Кочияшът пък от своя страна съобщи за пристигането ни на насъбралите се пътници. Всички се смълчаха и ни зачакаха. Момчето за багажа грабна една тръба и я наду, но от нея излезе някакъв звук, който трудно можеше да се определи. То явно вложи цялото си сърце, но дъхът не му стигна. Струва ми се, че с това искаше да ни приветствува, а вместо приветствие се чу само нещо като слаба ругатня. По-късно разбрахме, че било още начинаещ изпълнител на този инструмент.