Жена в безкрайността
- Автор: Уат-Ивънс Лорънс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жена в безкрайността». Краткое содержание книги:
Петнайсет пъти беше стоял така пред Пропастта и нито веднъж не успя да проумее какво всъщност виждат очите му. Дори след всичките описания, които беше изчел, дори подир всичките теории, на които се бе наслушал. Сигурен беше само в едно — светът, който се виждаше зад оградата, съвсем не беше светът, в който попадаше, след като прекрачваше напред. Какъвто и да бе онзи слънчев свят, той беше някъде твърде далеч в пресечното време и вероятно нямаше нищо общо с познатия на Крисуъл свят. А на него му се искаше само едно — да попадне в своя собствен свят. Но с една-единствена разлика — там Карен да е жива и самотна…
Крисуъл направи крачка напред. Както винаги не почувства нищо необикновено, никакво усещане за преход — само обхващащата го за миг паника, водопадът от светлини и сенки, преливащ накрая в леко потрепваща пред очите му картина. Това бе всичко. Но той вече знаеше, че е напуснал завинаги света зад гърба си, потъвайки в кръстовището на времената.
Крисуъл се обърна и излезе от Пропастта напълно сигурен, че е невъзможно да се е върнал отново в света, от който бе прогонен. Пропастта е пълна с безкраен брой пресичащи се светове. За да се върнеш обратно, трябва да направиш крачката назад с точност до размерите на електрон. Но той мина близо и този свят би трябвало да прилича на неговия собствен. Засега поне оградата около Пропастта изглеждаше по същия начин. Крисуъл почука на вратата.
Никой не му отвърна и той натисна дръжката на бравата. Вратата се открехна, Крисуъл се озова на паркинга и се огледа. Нямаше нито охрана, нито учени. Не те преджобваха, не те разпитваха. От сглобяемите къщи и павилиони, които заобикаляха Пропастта в оня свят (а и в многото други, които беше посещавал), нямаше и следа. Оградата на паркинга пред хотел „Холидей“ не бе ремонтирана от памтивека. Крисуъл се огледа и повдигна рамене — така бе по-добре. Докато затваряше вратата зад себе си, зърна залепен върху нея надпис: „Опасна зона! Влизане на ваш риск!“. Усмихна се и тръгна нагоре към хотела.
От телефона до входа поръча такси, сетне си купи шоколад от автомата. Монетата свърши работа — това го обнадежди, че и хартиените банкноти няма да предизвикват подозрения. Когато таксито пристигна, той седна на задната седалка и съобщи домашния си адрес. Крисуъл внимателно оглеждаше улиците, по които минаваха. Тук-там откриваше по някоя незначителна разлика — различни реклами, боядисани в друг цвят къщи… Но в общи линии всичко му беше познато, явно не се бе отдалечил твърде много от своя свят.
Колата спря, Крисуъл се разплати и шофьорът пое парите му безмълвно. След като остана сам, тръгна по пътеката в градината. Храстите бяха доста по-ниски, той никога не ги подрязваше толкова много. Отляво на входната врата имаше още една. Крисуъл крачеше по пътеката, опитвайки се да открие разликите. Щорите на гостната също бяха различни и Крисуъл неочаквано осъзна, че в тази реалност той не живее тук. Никакъв двойник не би допуснал толкова съществени промени. Все пак приближи до вратата и позвъни.
Отвори му непозната тридесетгодишна жена, дребничка, добре сложена, с красиви червеникави коси и миловидно лице.
— Какво обичате? — попита тя.
— Ъ-ъ-ъ… Извинете ме, търся Карен Крисуъл. Госпожа Карен Крисуъл.
— О, това е жената, от която купихме къщата. Разбирате ли… Нея я няма, вече три месеца живеем тук.
— Замина ли? Къде?
— М-м-м…
— Вижте, госпожо, трябва да я намеря на всяка цена. Става дума за брата на съпруга й…
Крисуъл си помисли, че така е най-добре. Тъй де, не е ли брат на своя двойник? Ако тук съществува Карен Крисуъл, ако тя живее в този дом, значи е неговата съпруга. Моминското й име беше Хохст.
— Честно да ви кажа, с нищо не мога да ви помогна.
— Защо? — Крисуъл едва не се разкрещя, но бързо се овладя. — Извинете. Всичко това е някак твърде неочаквано. Къде би могла да замине и защо?
— След смъртта на мъжа си тя не пожела да живее повече в тази къща. Казваше, че е твърде голяма за самотна жена като нея, че всичко тук й напомня за него. Бързаше и затова я продаде доста евтино. Ако не беше така, ние едва ли бихме могли да си позволим такъв дом.
Нещо приседна в гърлото на Крисуъл, сякаш огромен товар се смъкна от плещите му. Той отново си спомни какво беше това надеждата.
— Мъжът й е починал?
— Преди пет месеца. Не знаехте ли?
— Не. Не сме се виждали от три години. Семейни разногласия…
— Да, такива работи. Загина при автомобилна катастрофа. Жена му го изпратила някъде за нещо и пиян шофьор се врязал в колата…