Надгробно слово за наистина между светите Киприян, архиепископ Руски, от Григория мниха и презвитера, игумена на плинаирската обител
- Автор: Цамблак Григорий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галин Ганчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Надгробно слово за наистина между светите Киприян, архиепископ Руски, от Григория мниха и презвитера, игумена на плинаирската обител». Краткое содержание книги:
И друго се изпълни на нас, от казаното за онези хора: „Върнах се в страдание, когато ногата ми прониза трън“. И там прочее, когато се случваше на единого в ногата му да се забие трън, всички преклоняваха колене и падаха, като че ли и те страдат, сякаш в ризата на един бяха водени хиляди. Тук не един, и не хиляди, а всички заедно имаме сърца уязвени от печал, която завистта изпрати на нас, като завидя на нашето щастие. И като свлече от нас брачната одежда, ни облече вретище, като ни изведе от чертога, остави ни на кръстопът; от нас, злите бе отнет добрият жених. И веднага ни обзе скръбта на сиротството. Някога се обличахме в порфира и висон, а сега се показахме нищи.
И понеже затова бих искал — ако бихте стояли близо до мен като помощници — да погледна на величието на бедата. И някак да възвися глас, достоен за чест, велегласно, като че оплаквам баща, както направиха и доблесните синове на патриарх Иаков. Но как да направя това? Как да принудя езика си да послужи на словата, когато е като че окован с някакви тежки окови? Как да отворя устата си, скована от безмълвие? Как да погледна с душевните очи, като съм покрит с тъмата на тази беда? Кой ще ми покаже пак с яснотата на светлината зарите на смирението, като разпръсне този мрачен и дълбок облак? Как ще възсияят зарите, когато нашето светило залезе?
Тъй като и самите ние страдаме, нека кажем нещо и от думите на Иов, които казваше на приятеля си с болка в душата: „Кой ще ни върне миналите дни, когато ни пазеше Господ, когато Неговият светилник сияеше над главата ни“? Завистта загаси с дъха си църковната лампада, и дим и тъма я замениха тази, която светеше на цяла вселена, според гласа на Господа: „Да светне светлината ви пред всички човеци“!
Казвам — изсъхна изворът на езика на светия, и дърветата при ручея, които сте вие, изглеждат като сухи листи. Отлетя църковният славей, който сладко възпяваше божественото във вашите уши, и заради това сте унили. Бедата, която ни окръжава е велика, понеже е велик и съсъдът с Божии дарове, който ненадейно ба взет от нас. В него имаше любов нелицемерна, която е глава на закона и пророците, благодат, изливана от устните, краен предел на смиреномъдрие. Авраамово страноприемство или по-скоро богоприемство, Йосифово целомъдрие, Мойсеева благост за помилване на съплеменниците, Иовово търпение.
Защото, знаете, възлюбени, колко гнетят бедите, които биха смекчили и естеството на камъка: всичко предътпя със сладост, за да не се лишите от Аароновото свещенолепие, Самуиловата твърдост, Давидовата кротост, Соломоновата премъдрост, Данииловата разсъдливост — не за сънищата, както той при Халдейците, а за (различаване на) духовете.
Защото премъдрият виждаше ясно всеки истинен дух, който изповядва дошлия в плът Господ Иисуса Христа, и всеки измамен дух. Подобно на високия Йоан имаше пустинно възпитание, и с крилата на пустинничеството летеше натам и насам, наставляван от Духа, докато се показа вам като някакъв нов Илия, на когото и беше подобен. И вие бяхте достойни за него: „Такъв архиерей ни подобаваше“. Като ви възвесели във всичко духовно, ви осени с крилата на молитвата от бедите, които многократно идваха, и ви скланяше като орел в пазухата си.
Само с едно ви оскърби и нашата сила погребе със себе си, с напускането на плътта си. И понеже Бог повели това, кой ще каже нещо против, нека прочее край на този плач да бъде: „Ако те забравя, Йерусалиме, нека ме забрави десницата ми“.
Утешете се, прочее, моля ви, и оставете воплите на риданието. Кой ще утеши страдащите, ако не някой, който страда подобно на вас? Не е взет отецът от нас, а стои сред нас, и ни гледа още по-добре, и още по-ясно се моли за нас. И защо е невидим за очите ни? Защото, като остави завесата на плътта, светителят влезе във вътрешната завеса, достигна недостъпното, където влезе Иисус, наш предтеча. Затова не като в огледало, чрез притчи и предобрази, а лице в лице беседва с бога, когото възлюби от младостта си, и заради когото се разпна. Разпна се за света — понеже толкова се труди за вас, бори се, разделяйки с вас всяка скръб, и сега заедно плачем за раделянето с учителя — като бодърстваме да не би някой да бъде грабнат от сатаната.
Толкова ви обикна той, колкото Павел обикна вселената, и с него говореше: „Кой изнемогва, та аз да не изнемогвам; кой се съблазнява, та аз да не се разпалвам“. Като се яви втори Павел за вас и се труди повече от всички които бяха преди него у вас, подвизава се с добър подвиг, завърши надбягването, запази вярата.