Надгробно слово за наистина между светите Киприян, архиепископ Руски, от Григория мниха и презвитера, игумена на плинаирската обител
- Автор: Цамблак Григорий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галин Ганчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Надгробно слово за наистина между светите Киприян, архиепископ Руски, от Григория мниха и презвитера, игумена на плинаирската обител». Краткое содержание книги:
Понеже Бог допусна да претърпи скръб по пътя, то благоволи в отечеството толкова да се прослави и да утеши сърцата, които го желаеха, а и сам да се изпълни с неизречена радост, като виждаше своето отечество така управлявано, като беше достойно за много похвали заради своя велик Евтимий, който го откърмваше.
И се стекоха да го посрещнат жителите на града, в огромно множество, като поток. Нито жена искаше да се лиши от това да го погледне, нито мъж беден или богат. Съкровищниците оставиха съкровищата си, търговците не затваряха продавниците си, продаваната стока се валяше по тържищата. Едно съкровище и желание имаха всички: да излязат заедно и никой да не остане в града. Рабите оставиха владикоугождението, и художниците оставиха делата си. И колко чужд народ, и колко от местните отиваха там, за да видят Киприян.
Така и дева, неизлизала от дома си, като забравяше срама, тичаше. И стар и недъгав, като побеждаваха немощта, се стремяха натам. Понеже беше велика сладост да посрещнат това свето лице. Защото беше достоен за всяка добродетел не само като учеше и проповядваше, а и само с изгледа си.
А тези, като се приближиха, се докосваха до нозете му, и ръцете му целуваха. Някой, като беше възпрепятстван от множеството, го гледаше отдалеч и приемаше същото благословение, и не беше с нищо по-малък от близкостоящите. Така и със всички: известени си тръгваха жените, които умилно припадайки, хвърляха с вяра чедата си под нозете му, а и други недъгави. На всички от Бога бе изпратено изцеление, без разлика, и сладкото освещение на пристигането на онзи светия. И в него, чрез когото, според вярата на всеки действаше благодатта, а още повече в красотата, както в апостолите действше сила. И тогава, заради благословението му се освещаваше верният народ, и му се подаваше отрада в страданията.
Тогава, видяхме това велико светило, братя, и тези свещени ръце се докоснаха до главата ни, като благославяха, като и ни даваха пожелания, пророчествайки духом. Тогава беше радост, а сега ридание; тогава настройвахме органи за веселие, а сега за плач. Защото тогава раздялата от живота утешаваше; имахме надежда и благо упование да видим пак този твърд благочестив стълб.
Сега тази наша раздяла постави велика пропаст между него и нас; той намира покой в лоното на Авраам, ние изгаряме от тъга по него, чезнем и няма кой да ни утеши. Тогава ликувахме духом, сега умилно въздишаме за страданието си. Тогава пеехме светли песни, а сега надгробни. О, зла тъма, която не очаква изтока на светлината! Отиде си тази доброта, която беше за вас по-сладка от слънчевите зари.
Понеже ние сме ви от най-добрите братя, защото и вашият отец, когото оплаквам, както следва, беше брат на нашия отец. Затова, когато вие се веселяхте, и ние чувахме за това, бяхме съпричастни на вашето веселие; също така сме съобщници и на плача ви, понеже бедата е обща.
Мълчи онзи сладък, така да кажа, небесен глас, защото от небесата му беше да възвещава, и весели сърцата повече от вино. Затвориха се устните, които тихо шепнеха, изпускайки обилна благодат. Къде е окото, което виждаше небесното, което му дари Бог, още докато беше в пустинята? Къде е ухото, което слушаше божествения глас? Къде е онзи истинен език, страшен за еретиците? Къде е тишината, сладка за ушите? Къде е многоблагославящата десница? Къде е онова светло платно на Духа, което помагаше на вашия житейски кораб да преплува тихо житейските води? Къде е познатото кърмило на душите, с което без страдания избягвахте езическите вълнения? Къде е нерушимото утвърждение на разума, с което отгонвахте всеки страх? Къде е добрият кърмчия, който направляваше кораба на вашия ум към небесата? О, страшна беда, която ни осави празни!
Слушах някои Йеремиини вопли, жалостни, с които ридаеше над опустошения Йерусалим, като възклицаваше: „Улиците на Сион плачат“. Това, прочее, бе казано тогава, а се изпълни сега.
Когато се възвести онова блажено упокоение, не заплакаха ли всички московски пътища? Вместо гусли и цевници, не бяха ли всички обзети от скръб? Дори и самите младенци, като вкусиха страданието, (…)не го ли почетоха с достойни ридания? Знаем и друга песен, подобна Йеремиина песен, свързана с нашето страдание, която сътвори за Израилевия плен, като рече: „на реките вавилонски, там седяхме и плачехме, кога си спомнехме за Сион; на върбите посред него окачихме нашите органи“. И на мен достигна да върша това жалостно пение! И с мене се случи, както и на онези, като идвах към вас и като достигнах реката. Тамо бе река Геон, където, бидейки пленени, осъдиха себе си и своите органи на мълчание. А Неман беше реката, която тече из Литва; на нея ни срещна горестната вест. Нито можехме да плачем, нито да движим според естеството телесните си органи. Но бяхме в изумление от неочаквания глас, само по това че гледахме, се виждаше че сме живи. Душите ни станаха пленници на станалото се, и силата на живота вече ни напускаше.