Без място

— Грешка има тука — каза той. — Чакайте, друга е работата… — Той намери някакъв вестник. Всички се приближиха. Писарят показваше и зачете в него един некролог. Да, умрял учител и в с. Ф…, но друго Ф…, в друга, близка околия…

Лазаров едвам сега разбра тая грешка, разбра, че всичко отново рухва и изчезва. Срамуваше се, неловко му беше да стои повече между тия хора. После той искаше да бяга, да остане сам, сам със своята голяма тъга. Искаха да го заведат в училището, но той отказа. Отби се да почине в кръчмата.

Беше късно подир пладне, когато Лазаров пое шосето за града. Скрежът се беше вече стопил и старите, големи върби привеждаха черни клони, от които капеха, като сълзи, едри, тежки капки. Лазаров вървеше приведен и тъжен. Отново, като тъмна нощ, скръбта обземаше душата му. Хубавите спомени от миналото, мечтите, надеждите, с които се беше събудил тая сутрин — губеха се и изчезваха сега, подобно на малки, далечни звезди, изчезващи в мрака на мъглите. Недалеч се показа ханчето. „Аз ще дойда пак. Ще чакаш ли?“ — спомни си той думите на малката Цанка. И при спомена за това мило дете остра, нетърпима болка сви сърцето на младия учител. Той се отби от шосето и тръгна направо през снежното, безлюдно поле.