Без място
- Автор: Йовков Йордан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Без място». Краткое содержание книги:
Врата се отвори и влезе малко, русокосо момиче със сини като две цветчета очи. В малките си ръчички то носеше книжки — ученичка. Лазаров трепна. Момиченцето отиде при кръчмаря и тури ръката си на рамото му.
— Тате, дай ми пара…
Мълчание. Бащата не го и погледна, все още увлечен в разговора си.
— Хайде бе, тате, дай ми пара…
Но то трябваше да повтори трети и четвърти път.
Най-после бащата чу и се обърна.
— Цанке, върви на училище, ще закъснееш. Няма пара…
— Няма… Дай бе, тате…
— Е, де… Върви на училище, казах.
И тия думи на бащата прехвърляха така заплашително и грубо, че малката Цанка веднага замлъкна, остави баща си, тури малкото си пръстче на устните и засрамено и обидено загледа Лазарова. Той не се стърпя, стана и взе момиченцето при себе си. Никой го не забеляза.
След малко селяните станаха и си излязоха. Тогава кръчмарят погледна към Лазарова: Цанка беше отворила букварчето си на коленете му и доверчиво и радостно сричаше нещо, показвайки с малкото си розово пръстче. Кръчмарят се усмихна, умилен от това другарство, завързано така бързо и непринудено. Още по-рано тоя момък с кротки, хубави очи му обърна вниманието и му се хареса. Тая сцена го трогна. Той се приближи.
— Чете ли?… Учителка ще става…
— Чете, много хубаво чете. — Лазаров нежно помилва момиченцето. — Тя ще стане учителка, непременно ще стане.
Зарадвана, Цанка си прибра книжките, забрави за парата, която толкова искаше, и излезе. Но веднага тя се повърна, подаде си само русата, хубава главичка и каза на Лазарова:
— Аз пак ще дойда. Ще чакаш ли?
Да, той ще чака и те ще четат пак. И двамата усмихнати, изпратиха с очи малката ученичка.
— А ваша милост отде сте? — попита кръчмарят.
Лазаров отдавна искаше да заговори, да каже де и защо отива.
— Аз?… Аз съм учител. Отива м за с. Ф… Ще бъда учител там.
— Във Ф… Ей го де е. Но там нали има учител?
— Да, но сега мястото е свободно.
— Е, ще бъдем съседи тогава. Много хубаво, много хубаво…
И кръчмарят, който вече искрено обикна младия учител, весело каза:
— Ще черпиш тогава… Не, аз ще черпя, после вие, когато напечелите…
Пиха отново чай и Лазаров излезе. Кръчмарят го съпроводи и му показваше пътя, предупреждавайки го да се не заблуди. Лазаров благодари и тръгна, но веднага, трогнат от добрината на тоя човек, който така искрено му съчувстваше и желаеше да сполучи, повърна се, стисна му ръката и се запъти по шосето.
Селото Ф… беше скрито зад един хълм и Лазаров неочаквано и изведнъж се озова над него, слезе бързо надолу и тръгна из тесните, криви улици. И безмълвната тишина, която обгръщаше това малко село, ниските стрехи, сякаш вгънати от тежкия сняг, синкавият дим, който се издигаше над покривите, като неподвижни, прави стълбове — всичко това му се стори така познато и близко, сякаш е бил живял отдавна тука. Ето кръчмата. В свободното си време той ще иде тук и ще приказва с добрите, стари селяни. Те са така любезно кротки и често така хубаво разказват стари едновремешни работи…
Показаха му общината. Лазаров влезе. В ниската, тясна стая имаше няколко души. Един гологлав, пълен селянин стоеше на едната маса — навярно кметът. Лазаров поздрави и не каза нищо. Но какво обича? Някаква справка може би. Лазаров се обърна към кмета:
— Аз съм учител. Във вашето село имало вакантно място. Вашият учител се поминал… Та, ако може, аз желая…
Всички го гледаха зачудени. После те се спогледаха и Лазаров забеляза как всички след учудването и изненадата са готови да се разсмеят неудържимо и буйно.
— Ама как казахте — попита кметът. — Тука във Ф…?
— Да, така ми казаха в инспекцията. Сам инспекторът…
Кметът не можа повече да се удържи и се разсмя. Разсмяха се и другите.
— Че той си е жив, нашият учител — почна пак кметът, — той ли ще умре — здрав като пън…
Лазаров гледаше засрамен, без да разбере нещо. Пребледнял и слаб, той изглеждаше на човек, получил тежка рана. Един от писарите затърси нещо из книжата, които затрупваха масата.