За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
2
Около година по-късно с майка ми и брат ми се преместихме в Уест Де Пер, Уисконсин. Не зная защо. В Уисконсин живееше Кал, другата сестра на майка ми (някогашна Кралица на красотата на Женския армейски корпус от Втората световна война) заедно с безгрижния си съпруг, любител на бирата; вероятно мама е искала да сме по-близо до тях. Но дори да е било така, не си спомням да сме се виждали често със семейство Уаймър, или изобщо с когото и да било. Майка ми работеше, обаче не помня какво. Струва ми се, че помагаше в една пекарница, но това май беше по-късно, чак когато се преместихме в Кънектикът, близо до сестра й Лоис и нейния мъж (Фред не пиеше бира и изобщо у него нямаше и помен за безгрижие; той беше тип с коса като четина, който гордо караше своето кабрио със спуснат гюрук, един Господ знае защо).
Докато бяхме в Уисконсин, сменяхме една бавачка след друга. Не зная дали ни напускаха, защото с Дейвид бяхме трудни деца, защото си намираха по-добре платена работа или защото майка ми поставяше прекалено високи изисквания, на които те не желаеха да се подчиняват. Знам само, че бяха без чет. Единствената, която си спомням ясно, се казваше Юла или може би Бюла. Беше тийнейджърка, огромна като къща и много обичаше да се смее. Юла-Бюла имаше чудесно чувство за хумор — това можех да разбера дори на моите четири години, но също и опасно. Зад привидната веселост, с която раздаваше шамари, поклащаше задник и отмяташе глава назад, винаги дебнеше стаена мълния. Когато днес гледам заснети със скрита камера филмчета, в които истински бавачки и детегледачки внезапно кипват и започват да налагат малките, винаги се сещам за времето, прекарано с Юла-Бюла.
Дали и с брат ми Дейвид е била толкова лоша, колкото с мен? Нямам представа. Той не присъства в тези спомени. Освен това едва ли е бил толкова изложен на опасните изблици на урагана Юла-Бюла, защото на шест години вече ходеше в първи клас и прекарваше по-голямата част от деня далеч от бойното поле.
Веднъж например Юла-Бюла говореше по телефона, смееше се на нещо и ми махна да отида при нея. Обгърна ме с ръце, взе да ме гъделичка, докато не се разкикотих, а после ненадейно, все така смеешком, ме чукна толкова силно по главата с кокалчетата на пръстите си, че паднах. Продължи да ме гъделичка с босите си крака, докато двамата отново не се разсмяхме.
Юла-Бюла имаше навика да пръцка — от онези пръдни, които хем са шумни, хем миришат. Понякога, нападната от пристъп, тя ме хвърляше на канапето, притискаше облечения си във вълнена пола задник към лицето ми и канонадата започваше. „Па!“ — крещеше запалено тя. Аз се чувствах така, все едно ме обстрелват с блатен газ. Спомням си тъмнината, усещането, че се задушавам, и си спомням смеха. Защото онова, което се случваше, беше хем ужасно, хем някак си смешно. В известно отношение Юла-Бюла ме подготви за литературната критика. Онзи, в чието лице е пръднала стокилограмова детегледачка с радостни възгласи „Па!“, не би могъл да се срине от „Вилидж Войс“.
Не знам какво бе станало с другите бавачки, но Юла-Бюла беше уволнена. Заради яйцата. Една сутрин ми опържи яйце за закуска. Изядох го и поисках още едно. Юла-Бюла ми опържи второ яйце и ме попита дали искам трето. При това погледът в очите й говореше: „Няма да посмееш да изядеш още едно, Стиви“. Аз, разбира се, поисках. После четвърто. И така нататък. След седмото, струва ми се, престанах. Във всеки случай тази цифра се е запечатала ясно в ума ми. Може би ни бяха свършили яйцата. А може и да съм се разревал. Или може би Юла-Бюла се е уплашила. Не знам, но навярно беше добре, че играта приключи до седем. За едно четиригодишно дете седем яйца са доста множко.
Известно време ми нямаше нищо, но после избълвах всичко на пода. Юла-Бюла се разсмя, чукна ме по челото, след което ме затвори във вградения шкаф и заключи вратата. Ако ме беше заключила в банята, сигурно щеше да си запази работата, но не го направи. Що се отнася до мен, нямах нищо против да стоя в шкафа. Беше тъмно, наистина, но ухаеше на парфюма на майка ми „Коти“, а под прага се процеждаше успокоителна ивица светлина.