Дверите на Скръбния дом

Затътри се откъм Булеварда на душите и навлезе в Площада на възмездието, окаяна купчина мухи. Кипнали буци, пълзящи по тялото му в безумно преселение, черни и лъскави, капеха на бучки и се пръскаха в полет, щом паднеха на каменните плочи.

Идеше краят на Часа на жаждата и жрецът залиташе по дирята му сляп, глух и смълчан. В чест на своя бог в този ден слугата на Гуглата, повелителя на Смъртта, със своите събратя се беше съблякъл до голо и се бе потопил в кръвта на посечените убийци, кръв, събирана в гигантски амфори, изправени покрай стените на храмовия наос. След това братята бяха тръгнали в процесия по улиците на Унта да поздравят божиите духове, налагайки смъртния танц, бележещ сетния ден на Сезона на развалата.

Стражите, обградили Площада, се раздвоиха да отворят път на жреца и се отдръпнаха още заради кръжащия и бръмчащ облак, който се виеше след него. Небето над Унта все още беше сиво, нежели синьо, а рояците мухи, изсипали се призори в столицата на империята Малазан, вече се вдигаха и бавно летяха над залива към солените блата и давещите се островчета оттатък рифа. Сезонът на развалата носеше напаст, а бе дошъл безпрецедентно вече на три пъти през последните десет години.

Въздухът на площада все още бръмчеше, все още бе изпъстрен сякаш с летящи песъчинки. Някъде по-натам по улиците жално квичеше псе, като полуумряла твар, но все още недоумряла, а близо до централния фонтан на Площада едно изоставено муле, рухнало малко преди това, продължаваше да рита немощно. Мухите бяха накацали по тялото му, пропълзели бяха във всички отверстия и то вече се беше издуло от газове. Породата му си беше инатлива и ето, че умираше вече от цял час. Щом жрецът го подмина слепешката, мухите от мулето се занадигаха на пелена, за да се присъединят към онези, които вече го бяха загърнали.

От мястото, където стоеше с останалите, за Фелисин бе ясно, че жрецът на Гуглата крачи право към нея. Очите му бяха десет хиляди, но беше сигурна, че всички са се приковали в нея. Но дори усилващият се ужас не можа да смути вцепенеността, загърнала ума й като задушаващ саван; усещаше го как се надига вътре в нея, но усещането приличаше повече на спомен за страх, отколкото на оживял страх.