Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
Другите магьосници се постараха да добият по-безизразен вид. Пондър се намръщи мъченически.
— Той ми показа някои от невидимите писмена — съзаклятнически довери Архиканцлерът. — Страшно са увлекателни.
Този път магьосниците се озъбиха на Пондър Стибънс, все едно се канеха да скастрят нехаен глупчо, запалил цигара в цех за фойерверки. Аха, вече знаеха кой е виновен! Впрочем както винаги…
— А това благоразумно ли е, драги господине? — кисело се осведоми Деканът.
— Декане, по една случайност аз съм Архиканцлер — невъзмутимо напомни Ридкъли.
— Очеваден факт — сопна се другият с тон, по-подходящ за рязане на твърди предмети.
— Ей, аз се интересувам от всичко, което става тук. Стремя се да поддържам добра атмосфера. И вратата ми е винаги отворена. Смятам се за член на колектива.
— Не ми се вярва — подхвана замислено Старшият дискусионен наставник, — да имам роднински връзки с човекоподобни. Щяха да ме предупредят още като малък, нали? „Не обръщай внимание на чичо Чарли, той поначало си мирише неприятно.“ Или нещо подобно. Пък и щяхме да имаме портрети на…
Креслото кихна. Настъпи неприятен миг на морфично колебание, после Библиотекарят си възвърна предишния вид. Магьосниците го наблюдаваха спокойно в очакване на още някоя промяна.
Пред себе си признаваха, че наистина не беше лесно да си спомнят колегата като човек. Отдавна бяха забравили дори името му.
Една магическа експлозия — произшествие с твърде висока вероятност в Библиотеката при такава плътност на неустойчиви книги по вълшебства — го запрати неочаквано сред редиците на далечните човешки сродници. И оттогава той изобщо не съжали за миналото си. Голямото космато туловище, увиснало на едната си ръка от някой висок рафт, докато пренарежда книги с краката си, стана привична гледка сред кореняците на Университета. Даваха за пример неговата отдаденост на работата.
А Архиканцлерът, който се бе сетил тъкмо за това, изведнъж усети гузно, че е започнал да съчинява надгробно слово.
— Хм… Някой не повика ли лекар?
— Джими Поничката4 беше тук следобед — осведоми го Деканът. — Опита се да му премери температурата, но се опасявам, че Библиотекарят го ухапа лошо.
— Как тъй го е ухапал? С термометър в устата?
— Ами… Точно това беше проблемът. Не в устата. Библиотекарят май имаше защо да го ухапе.
Настъпи тържествено мълчание. Старшият дискусионен наставник хвана една отпусната черна лапа и я потупа почти съчувствено.
— А в онази книга не пише ли дали маймуните имат пулс? Носът му трябва ли да е студен? Поне някакъв признак?
Разнесе се тих звук — задружното хълцане на половин дузина мъже. Останалите магьосници побързаха да освободят пространство около Старшия наставник.
После няколко секунди се чуваха само пукането на цепениците в огнището и воят на вятъра навън.
Магьосниците отстъпваха към стените.
А Старшият дискусионен наставник — изумен, че тъй и не се е лишил от някой крайник — съвсем бавно свали островърхата шапка от главата си. Един магьосник би го сторил само в най-извънредните обстоятелства.
— Е, това е — промълви мрачно. — Окаяникът е вече на път към дома. Скоро ще бъде във Великата небесна пустиня.
— Ъ-ъ… по-скоро във Великата небесна джунгла — позволи си да го поправи Пондър Стибънс.
— А защо госпожа Уитлоу да не му приготви от своята гореща хранителна супа? — вметна Лекторът по съвременни руни.
Архиканцлерът си представи горещата хранителна супа на госпожа Уитлоу.
— Само като крайно и последно средство — промърмори нерешително. Потупа предпазливо Библиотекаря по ръката. — Стегни се, старче. Скоро ще те изправим на крака и отново ще даваш своя принос в общите усилия.
Изнизаха се полека от стаята. От коридора долитаха отдалечаващи се гласове:
— Като кресло облегалката му май беше твърде бледа.
— Не може да няма все някакъв лек…
— Тук няма да е същото без него.
— Да, несъмнено е уникален.
Когато най-сетне се махнаха, Библиотекарят грижливо намести края на едно одеяло върху главата си, гушна нежно горещата грейка и кихна.
Вече имаше две грейки, едната доста по-едра и покрита с червеникава козина като плюшено мече.
Светлината се движи мудно в Света на Диска и е малко тежичка, затова има свойството да се натрупва в подножието на по-стръмните планински вериги. Магьосниците с изследователски наклонности често са обсъждали хипотезата, че съществува и друг вид светлина, несравнимо по-пъргава — и именно тя позволява да бъде видяна по-бавната, — но тъй като е прекалено бърза, за да бъде забелязана, не измислиха за какво да я използват.
4
Най-изтъкнатият ветеринар в Анкх-Морпорк. Обикновено го викат и при хора, чиито болести са прекалено сериозни, за да бъдат поверени в ръцете на професионалисти от хуманната медицина. Единствената слабост на Поничката е склонността му да се отнася с всеки пациент като със състезателен кон.