Последният континент

Отдаде чест още по-вдървено, завъртя се кръгом с няколко съвсем излишни стъпки и закрачи обратно, мърморейки си под носа.

Прозорецът на малката лечебница на Университета се затвори.

— Този човек сериозно ме изкушава да го наругая най-сетне — промълви Ковчежникът. Бръкна непохватно в джоба си, извади малката си зелена кутийка с хапчета от сушени жаби и разпиля няколко от тях, преди да хване едно. — Не помня вече колко бележки съм му пращал. Да де, той твърди, че традицията трябвало да се спазва, но не знам защо е нужно и да е толкова… буен. — Ковчежникът си издуха носа и попита: — Как е пациентът?

— Не е добре — увери го Деканът.

Библиотекарят беше тежко болен.

Снегът се лепеше по плътно затворените прозорци.

Пред бумтящите в камината пламъци имаше купчина одеяла, която потрепваше от време на време. Магьосниците я наблюдаваха угрижено.

Лекторът по съвременни руни трескаво прелистваше някаква книга.

— Ами как да познаем дали е от възрастта или от друго? — оплака се той. — Кога един орангутан може да се смята за стар? А отгоре на това е и магьосник. И почти не излиза от Библиотеката. Толкова магически излъчвания поглъща… Простудата засяга някак морфичното му поле, но причината може да е каквато ви хрумне…

Библиотекарят кихна.

И промени външността си.

Магьосниците се вторачиха тъжно в нещото, което много приличаше на удобно кресло, незнайно защо тапицирано с червеникава козина.

— Какво ни е по силите да направим за него? — обади се Пондър Стибънс, най-младият от преподавателите в Университета.

— Може да му стане по-хубаво, ако добавим възглавнички — предположи Ридкъли.

— Господин Архиканцлер, струва ми се, че това би било проява на не особено изтънчен вкус.

— Какво?! Всеки обича да се облегне удобно, ако се почувства малко скапан — заяви човекът, за когото болестите си оставаха неразгадаема тайна.

— Тази сутрин пък беше маса. Май от махагон. Поне успява да си запази цвета.

Лекторът по съвременни руни въздъхна и затвори книгата.

— Ама той съвсем сериозно е загубил контрол над морфичните си функции. Е, няма на какво да се чудим. Щом веднъж се промениш, всяка следваща промяна е още по-лесна. Уви, всеизвестен факт.

Озърна се към леко застиналата усмивка на Архиканцлера и въздъхна. Муструм Ридкъли също се отличаваше с всеизвестна особеност — не се опитваше да проумее нещата, ако имаше кой да върши това вместо него.

— Доста трудно е — преведе на по-прост език Лекторът по съвременни руни — да се промени формата на живо същество, но случи ли се веднъж, нататък няма проблеми.

— Май нещо не схванах…

— Архиканцлер, той беше човек, преди да се превърне в човекоподобно. Не помните ли?

— О, да. Смешно, ама май съм свикнал да го виждам какъвто си беше до вчера. Пък и с човекоподобните сме братовчеди, ако се вярва на младия Стибънс.