Носталгия по рая (За творчеството на Херман Хесе)
- Автор: Ганчева Вера
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Носталгия по рая (За творчеството на Херман Хесе)». Краткое содержание книги:
Хълмовете, казва Тенисън, са сенки. И сигурно малцина биха разбрали една такава формула на преходността по-добре от Аугуст Стриндберг, да речем, както и от Херман Хесе, който подобно на „самотника от Синята кула“3 се мятал между трудно съвместимите крайности на мига и вечността, на съдбата и амбицията, на изолацията и ангажираността, на жаждата за покой и порива за бунтовна действеност: онези изследователи, които говорят за ясно отекващи стриндбергиански нотки в повестта „Курортистът“ (1925) и в романа „Степният вълк“ (1927), създадени съответно преди и след „Пътуване до Нюрнберг“ (1927), наистина имат основания за това — двете произведения будят съвсем преки асоциации, идейни и художествени, с „Инферно“4, прочутия психолитературен „казус“, свидетелстващ за избавителната мощ на творчеството: каторга, но и катарзис. И ако настроението, послужило като мотив за написването на „Курортистът“, можем да сравним с рамка, по-подходяща за фотопортрет на героя, отколкото за цялостна картина на екзистенциалната му драма, ако неговите размисли все още не достигат ясновидските проникновения на Йозеф Кнехт, макар да са интелектуално по-задълбочени от интуитивните озарения на Сидхарта или от дедукциите на Емил Синклер, философският обхват и сложността на „Степният вълк“ показват, че откъсването от Монтаньола и този път не е било напразно, че то е осигурило и дистанцията, открояваща проблемите, опитността, явленията не само откъм тяхната фасадна страна, и нова граница, която Хесе престъпил по необходимост, оставяйки зад себе си студената пепел на едно семейно огнище и трофеите, спечелени в поредната битка със своя собствен „аз“, но бъдещето вече не му вдъхвало ужас с неизвестността си, той знаел, че го очаква дълголетие — биологично и литературно. Пътуването, предприето (панически, хладнокръвно или след двоумение) в период на лични терзания, психолозите обикновено определят като „бягство“ и случаят с Хесе като че илюстрира тъкмо това инстинктивно устремяване към по-заветен бряг, присъщо на средната възраст (петдесетгодишнината му „чукала на вратата“), но той и преди вдигал котва не за да се отдалечи на десетки емоционални мили от своите дилеми, а за да се озове на онова морално разстояние между него и другите, чието преодоляване видоизменя кризата в изход. Ето защо понятието завръщане характеризира поведението на Хесе като човек и творец много по-точно от бягство, дори тогава, когато той минава през граница, изключваща връщането назад: в 1922 година писателят напуснал окончателно Германия, от която впрочем отдавна бил емигрирал духовно, потресен от ирационализма на нейните буржоазни политици и от заблудите на толкова свои сънародници, слепи за поличбите, вещаещи световна катастрофа — по-страшна, по-гибелна от предишната.
Личности със свръхчувствителност като неговата, с подобна нагласа, войнствена спрямо примирението и компромиса, с меланхолията, съзерцателността и физическата крехкост и родените в „дома на Луната“, сякаш по правило имат сложни, нелеки и нерядко дори трагични съдби, но ето че и тази норма (колкото и условна да е) не важи за Херман Хесе, доживял патриаршеска възраст (1877 — 1962), създал значимо и обемисто литературно дело (романи и повести; разкази, новели и пътеписи; стихове, събрани в книги с общо над 600 страници; 3000 рецензии, предговори, есета и статии: не по-малко от 30 000 писма, много изявления, бележки и коментари по конкретно политически поводи, издадени в два тома), тачен като наставник, като учител-гуру на няколко поколения до ден-днешен и като „рицар на духа“ от най-светли умове на три епохи, известен от Токио до Лондон, от Москва до Каракас и Сидней, от Рим до Сан Франциско, лауреат на Нобелова награда, неуморим homo viator, чийто път, дълъг, криволичещ, хлъзгав, неведнъж е извеждал до голготи, макар и без разпятия. Неговото странстване започнало всъщност от най-ранно детство, когато с кораба на фантазията кръстосвал сапфирени морета и екзотични брегове — домът на родителите му в Калв бил пълен с изящни и редки предмети, донесени от далечни краища на света: абаносови статуетки, изделия от слонова кост, нефрит, оникс, съдове от метал, порцелан, глина или кокосови черупки, култови фигурки, скарабеи и талисмани, тъкани, по-ефирни от бриз, цели нанизи корали, ахати, бисер, ракли от сандалово дърво и махагон, свитъци палмови листа, „лъхащи на океан, на подправки и на незнайни земи — всички те са минавали през кафяви и жълти ръце, квасени са от струите на тропически дъждове или от водите на Ганг, сушило ги е слънцето на екватора, пазили са им сянка гигантски прадървета“, а в кабинета на дядо му, индолога, издателя и лексикографа Херман Гундерт, свещените книги на древни цивилизации и народи съжителствали в хармония с произведенията на Шекспир и Сервантес, Гримелсхаузен, Гьоте и Новалис, Суифт, Фийлдинг и Стърн, Ибсен, Зола, Короленко… Такава обстановка, приветлива за сетивата и душевността, преливаща във всевъзможните отсенки на географски атлас и предизвикателно различна от бидермайеровата килийност на градеца край река Манголд, формирала у бъдещия писател интереси, възгледи и вкусове, чието отстояване било равносилно на непрестанен и неизгладим конфликт с реалността, тъй отдалечена от интимната среда, в която израсъл, както Хималаите от Шварцвалд или Сиам от Бавария. Той приел този жребий като достоен и окрилящ за романтика, за какъвто се смятал винаги, но в смисъла не на привърженик на дадено направление, ограничено в рамките на своето време, а на визионер, минал школата на „Бхагавад-Гита“, „Дао дъ Дзън“ и „Хайнрих фон Офтердинген“, на личност, съхранила неприкосновеността си, на човек с
3
Т.е. Стриндберг, нарекъл последното си жилище „Синята кула“. — Б.а.
4
Роман на Стриндберг (1896). — Б.а.