Носталгия по рая (За творчеството на Херман Хесе)

Когато сънуваме, че сънуваме, казва Новалис, това значи, че скоро ще се събудим… А Емил Синклер се бои именно от реалността, която би прекратила съня на живота му: разтроѐно, неговото его се огъва пред аза само когато обстоятелствата, по-често ирационални, отколкото обясними, го събират с Макс Демиан и неговата майка фрау Ева — триада, чиято неделимост е единствената предпоставка за съществуването й, но невъзможна по съдба. Зависимостта на Синклер от Демиан — едновременно имаго8 на стремежите му и негов даймон9 (анаграмата е очевидна) определя всъщност и пресъздаването му като индивидуалност, помиряването на матриархата на подсъзнанието с патриархата на съзнанието и сливането им в съвкупно оплождащо начало. Така въпросът, който Голдмунд отправя към Нарцис: „Ала как ще умреш един ден ти, ако нямаш майка?“10, доказва, че и след повече от 10 години уроците на д-р Ланг не са забравени, макар „Демиан“ да си остава най-„юнгианското“ му произведение, упражнило, по думите на Томас Ман, „наелектризиращо въздействие върху германската младеж на времето“. Въпреки неоспоримата важност на проблема обаче, подчиненото положение на автора спрямо неговия идеен „архетип“ не му е позволило да го третира с онова съчетание на проникновеност и ирония, което характеризира „Степният вълк“ и „Играта на стъклени перли“ — другите две части на една условна трилогия или може би по-точно триптих, споен от темата за двуборството между духа и душата, разума и чувството, логиката и лириката, за „бащата“ и „майката“ като съюзници и опоненти.