Предговор

Четирите истории в тази книга, подредени тук според моята крайно лична (и затова за вас може би и склонна към грешки) система на нарастващото майсторство, до една принадлежат към онази чудесна порода, която ме кара да завиждам на всеки, който не ги е чел и сега се готви да ги прочете за първи път.

Във „Вратите на лицето му, лампите на устата му“ главното са размерът и скоростта и от нея би излязъл добър разказ, ако се напише в стил „става това и това; ето за какво се разказва тук“; щеше да е добър разказ също и ако се бе ограничил само до ставащото в умовете и сърцата на хората. И в двете отношения новелата си е добра.

„Фуриите“ са tour de force, тук Зелазни лесно постига нещо, което повечето писатели биха сметнали за невъзможно, а малцина от добрите — за неизмеримо трудно. Привидно надве-натри той успява да създаде среда, герои и цел на разказа — точно такива, каквито са нужни; кара ви да му повярвате докрай и си тръгва, без изобщо да се е задъхал, като ви оставя задъхани със сюжета в ръка.

„Сърцето на гробищата“ попада в онази прекрасна категория, която вероятно е най-великият дар, поднесен от фантастиката на литературата и на човечеството: историята „с обратна връзка“ от типа „ако стане еди-какво си“; разширяването на част от моментното състояние, отвеждащо ви във времена и места, които дори не сте си представяли, защото не сте способни да си ги представите; когато всичко свърши, се оглеждате назад, виждате онова, което авторът е разширил заради вас в реалността му тук и сега, в същия този ден и на същата тази планета, където се намирате и вие; така разбирате, че той ви е казал нещо, дал ви е нещо, което преди не сте притежавали, и вече никога няма да погледнете към тази страна на света със същите очи.