Предговор

По-същественият извод, който следва, щом се замислим над недостатъците му, е свързан с това, що за недостатъци са те всъщност. Защото нищо от онова, което споменах, нито пък от онова, което бих могъл да спомена, не се дължи на някаква некадърност. Всеки недостатък е продукт на развитие, разширяване, изпитание, преминаване, течение. Няма нищо по-страшно от това да наречеш един писател (макар че някои не се плашат) с хвалебственото „завършен“. Идеално шлифованият диамант е прекрасна гледка, защото самото му съществуване е доказателство за голяма сръчност и упорит труд; но оттук нататък той вече няма накъде да върви. Огромното дърво стига до края си, когато го убиват; после може да се превърне и в клечки за зъби, и в храм, но като дърво то вече е мъртво, няма го. Само онова, което постоянно, ден след ден, клетка по клетка се променя — само то е живо. И точно в това отношение благоговението ми пред творчеството на Зелазни постоянно нараства, защото той е млад, а вече е гигант; има навика да работи здравата и да се учи, без да показва ни най-малък признак на спад или отклонение. Не го познавам лично, но ако го познавах, ако някога се запозная с него, повече от всичко бих искал да му доверя, че той може да предизвиква — и е предизвиквал — подобно благоговение, че кривата, начертана от ранното му творчество, може да се издигне до истинско величие и ако следва пътеводната си звезда като писател, всичко друго само ще си дойде на мястото. Ако нещо друго му се струва по-важно, трябва да знае, че всъщност не е. Ако някога нещо го отклони от писането, трябва да знае и в кръвта си, че каквото и да е то, както и да изглежда, е по-маловажно от дарбата му. Засега не дава признаци, че е спрял да се развива или че някога ще престане да се развива. Знаете ли колко рядко се случва това?