Българска народна приказка (Българска народна приказка)

— Право думаш, сестро — съгласила се първата мързелана, — при сиромаси не се живее: аз го хвърля в студ, а той грабне брадвата — сече, цепи, не си отдъхва, дордето не го избие пот, а пък мене — дваж повече…

— Или пък, ако му дам огън — прекъснала я втората, — цамбурне се в студената вода, както моят воденичар, та цялата от студ се вдървявам.

— Ами, сестрице, и друго искам да ти кажа…

— Кажи де, що е намислила умната ти главица!

— Да караме така — предложила първата умница — до някое време, па да вземем да се омъжим. Ще си народим дечица и ще ги научим на нашия занаят, та и те да добруват, а людете да се мъчат.

— Добре си го намислила, сестрице! Да си ми жива и радостна! Само моли бога да ни пази от лоша среща с горчилка-пелин и студена вода…

С тая мисъл в главата вървели по пътя двете пакостници и отишли в друг град. Там не познавали треските. Дордето се научили хората как да ги пъдят, много време минало и сестрите добре поминували. А сетне намерили двама ахмаци и се омъжили. Народили челяд мъжка и женска и от тая челяд плъпнали болестите по цялата земя. Те били най-раз лични, както са различни и хората: едни хвърлят в студ, други — в горещина; едни тресат всеки ден, други — през ден или през два дни: едни идват с жълтеница, други — с кашлица и още много, много най-различни. Някои болести са мъже като бяс, скорбут, сърцебол и други; те хванат ли някого или бърже го уморяват, или бърже го оставят, за щото мъжете са по-нетърпеливи. А пък от болестите-жени не се умира толкова бърже и често, защото жена не може да надвие на мъж, ама хване ли някого такава болест, дълго време не го пуща и крета клетият така ни здрав, ни болен с години.