Българска народна приказка (Българска народна приказка)
- Автор: людете Как се пръкнали болестите по
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Българска народна приказка (Българска народна приказка)». Краткое содержание книги:
— Наемам се да ти помогна, ама ако ме слушаш и вършиш всичко, що ти заръчам. И да търпиш!
— Ох, бабичко — простенал болният, — ще търпя, ще слушам и ще върша всичко, що ми наредиш, само и само да ме отървеш от това тегло.
— Не бери грижа, синко! Щом ще ме слушаш, аз за три дни ще те изправя на нозе — рекла му бабата и си отишла. Като стигнала дома си, старицата отскубнала край плета една ръкойка пелин, сварила го и отнесла отварата на болния. Дала му пълна винена чаша да изпие на гладно сърце. Щом погълнал горчилката, така го потресло, че едвам не повърнал.
— Ох, мари бабо! — изохкал той. — Каква беше там отрова, с която ме напои?
— Не бой се, синко, потърпи! — отвърнала бабичката. — Тая треска, гдето се е впила в сърцето ти, няма да те пусне, ако ядеш само сладко и благо. Трябва да гълташ горчиво и люто, та да я изпъдиш. И стига вече си се галил в меки постели, ами легни на гола рогозка, тури си камък под главата, още два дена не яж и не пий нищо друго освен от моята билка и ще видиш как ще побегне от тебе тая проклета треска.
Болният я послушал: три дни нищо не хапнал, само пелин-вода пил. На третия ден бабата дошла да го види. Намерила го на двора да дреме на припек върху една рогозка. Тихичко се приближила, без той да я усети, взела едно ведро, оставено зад гърба му и го поляла със студена вода. Стреснал се търговецът, скочил на нозе, както когато бил здрав.
— Ох, бабо! — извикал той. — Защо ме уплаши с тая студена вода?
А пък треската се уплашила дваж повече и изскочила из него, та се вмъкнала у бабата.
„Чакай ти проклето старо-харо — рекла си на ум треската, — аз тебе да потреса, загдето ми разтури спокойствието и доволството, че си живеех досега така царски-господарски. Дяволът ли те подучи, та да ме държиш три дни гладна и да ме поиш с тая горчилка, гдето ми вгорчи живота, че накрая пък и със студена вода да ме поливаш?“
Начаса богатият оздравял и се развеселил.
— Да си жива, бабо, дълги години! — рекъл той и я наградил богато.
Бабичката прибрала парите и си тръгнала, ама по пътя усетила, че я втриса и полека-полека, едвам си довлякла кокалите дома. Легнала на гола земя край огнището, по гърчила се, потреперела, потракала с двата си зъба, що и били останали отпред, па с мъка се привдигнала и изпила една голяма чаша пелин-вода; постояла някое време — още една чаша изпила.
Разбрала треската, че бабата ще пие чаша подир чаша все тая горчилка и няма да легне на меха постеля. Разлютила се и я напуснала — тръгнала да дири някой богаташ да му се окачи.
Добре, ама сега пък щом треската хванела някого, викали старата врачка-баячка, която се била прочула вече по целия град. Тя давала на трескавия да пие пелин-вода и така пропъждала болестта. Не можела вече треската да поминува царски-господарски, както карала три години наред у болния търговец. Като разбрала тя, че бабата яма да я остави на мира, намислила да бяга на друго място, където не знаят хората как да я пъдят. Тръгнала треската да се преселва. Излизайки вън от града, ето ти я напреде нейната посестрима — другата треска. И тя била решила да бяга.
— Добра стига, сестрице! — вика едната. — Чакай да вървим заедно!
Застигнали се, прегърнали се, заразпитвали се коя как е прекарала тия три-четири години, откакто се били разделили.
Разправила първата как добре прекарала у богатия търговец и сетне всичките си патила и несгоди, що изтеглила от врачката-баячка, и накрай попитала посестримата си как е поминувала у воденичаря и другаде.
— Не ме питай, сестрице! — започнала да се окайва оная. — Сефтето ми не беше никак добро. Като хванах да треса воденичаря, той си отиде на воденицата, грабна лучницата, счука си лук, поля го с оцет и надигна, та на един дъх изпи този киселаш. Едвам не ме отрови, да го отнесе мътната дано! И не му стигна това, ами като го хвърлих в огън, взе та се съблече и се цамбурна в яза, в студената вода. Вкочанясах се цяла, още малко да ме удави, ако не бях избягала. Като го оставих, стегнах една чорбаджийка. Три години я тресох, ядох и преядох все благини. Харно, ама не се живее в тоя град: откъде се пръкна тая проклета врачка-баячка — все по петите ми ходеше. Щом докопам някого — викат я. Вместо благини тя ми даваше да пия оная горчива отрова, що ми отрови дните. Та вече не мога да трая и намислих да бягам от тоя град.
— Е, та и аз бягам от тая проклета бабичка. Ще ида някъде, гдето няма такива вещерки-знахарки.
— Знаеш ли, сестрице, що ще ти река аз? И така сме тръгнали да бягаме двете другаде, хайде да не се делим вече. Когато хванем да тресем, двете поред да го тресем. Ама да гледаме да е някой по-богат, та да добруваме, дордето ни омръзне.