Последна песен
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Последна песен». Краткое содержание книги:
Вероника среща Уил, чаровното момче с лешникови очи, с когото открива трепетите на първата любов. Намерила пътя към прошката, тя отключва сърцето си за своя баща и от разбунтувана тийнейджърка се превръща в зряла млада жена.
И въпреки изпитанията на съдбата любовта е тази, която успява да заличи всеки мрачен спомен и да излекува и най-болезнените рани.
— Но защо цяло лято? Защо не седмица-две?
— Не е достатъчно. Не сте се виждали от три години.
— Да не би аз да съм виновна? Той си тръгна.
— Да, но ти не си вдигаш телефона. И всеки път, щом дойде в Ню Йорк да ви види, ти си намираш извинения и предпочиташ да излезеш с приятели.
Рони пльокна пак с дъвката. С ъгълчето на окото забеляза как майка й примигна.
— Не искам да го виждам. Не искам да разговарям с него — заяви Рони.
— Е, опитай се да превъзмогнеш тези чувства. Баща ти е добър човек. Обича ви.
— Затова ли ни изостави?
Майка й не отговори. Погледна в огледалото за обратно виждане.
— Очакваш ваканцията с нетърпение, нали, Джона?
— Майтапиш ли се? Ще си прекараме страхотно!
— Радвам се, че поне ти си настроен положително. Може би ще помогнеш на сестра си?
— О, да — измърмори Джона.
— Просто не разбирам защо да не прекарам лятото с приятелите си — изхленчи Рони. Не искаше да се предава. Макар да разбираше колко минимални са шансовете й, все пак не губеше надежда, че може да убеди майка си да обърне назад.
— Да висиш по цели нощи в клубовете, това ли искаш да кажеш? Не съм толкова глупава, Рони. Знам какви свърталища са тези места.
— Нищо лошо не правя, мамо.
— Ами оценките ти? А вечерният час? И…
— Да сменим темата — прекъсна я Рони. — Би ли ми обяснила например защо е толкова важно да отделям време за баща си?
Майка й не си направи труда да отговори. Рони добре разбираше защо. Вече го бяха обсъждали стотици пъти, макар да не приемаше доводите й.
Колите най-сетне се пораздвижиха. Изминаха една пресечка. После пак спряха. Майка й свали стъклото и огледа върволицата отпред.
— Какво ли става? — измърмори тя.
— Заради плажа е — предположи Джона. — Винаги е претъпкан.
— Три часът е. Неделя. Няма логика.
Рони сви крака. Мразеше живота си. Мразеше всичко.
— Мамо! Знае ли татко, че арестуваха Рони? — попита Джона.
— Да. Знае.
— И какво ще направи?
Този път му отговори Рони:
— Нищо. Вълнува го само пианото.
Рони мразеше пианото. Беше се зарекла повече никога да не свири — решение, което учуди дори най-зрелите й приятели, понеже животът й се въртеше около него, откакто я помнеха. Баща й — бивш преподавател в „Джулиард“, дълго време й беше наставник. Тя мечтаеше не само да свири, но и да композира музика с него.
И беше добра. Много добра всъщност, а понеже баща й работеше в „Джулиард“, администрацията и преподавателите бяха запознати с възможностите й. Из кулоарите на тайната ложа на отдадените на класическата музика, която съставляваше живота на баща й, бавно се понесе слухът за талантливата му дъщеря. Последваха няколко статии в музикалните списания и сравнително дълго резюме в „Ню Йорк Таймс“, довели в крайна сметка до лелеяното представяне на концерта на младите дарования в „Карнеги Хол“ преди четири години. Това беше кулминацията на кариерата й. Несъмнено. Рони оценяваше постижението си. Знаеше какъв рядък шанс е получила. Напоследък обаче все по-често се питаше струва ли си усилията. Сигурно никой, освен родителите й не помнеше концерта. И защо ли? Ако видеото ти в „Ю Тюб“ не грабне публиката, ако не ти се удаде възможност да свириш пред хилядна аудитория, музикалната дарба се оказва безсмислена.
Понякога й се щеше баща й да я бе научил да свири на електронна китара. Или поне да я беше записал на уроци по пеене. Какво ще постигне с пианото? Ще преподава музика в местното училище? Или ще свири в някое хотелско фоайе, докато гостите се регистрират на рецепцията? Или ще тръгне по стъпките на баща си, който не бе стигнал доникъде? Напусна „Джулиард“, за да стане концертиращ пианист, а всъщност излизаше на второкласни сцени пред два-три реда публика. Пътуваше по четиридесет седмици годишно, с което рискуваше да изгуби семейството си. После майка й започна да крещи, а той да се затваря по стар навик в черупката си. Накрая просто не се завърна от поредното дълго турне на юг. Доколкото знаеше, сега баща й изобщо не работеше. Дори не даваше частни уроци.
„Как ти се отблагодари пианото, татко?“
Рони поклати глава. Наистина не искаше да е тук. За нищо на света!
— Хей, мамо! — извика Джона и се наведе напред. — Онова там виенско колело ли е?
Майка й проточи шия, понеже ванът в платното до нея закриваше гледката.
— Струва ми се, че да, скъпи — отвърна тя. — В града навярно са устроили увеселителен парк.
— Ще отидем ли? След като вечеряме заедно?
— Попитай баща си.
— А после може да си запалим лагерен огън — вметна Рони. — Като голямо, щастливо семейство.