Тринайсетата приказка

Почувствах странно усещане вътре в себе си, сякаш миналото оживя. Слабото вълнение на предишния живот се преобърна в корема ми, създавайки вълна, която се надигна и тръгна по вените ми, изпрати хладни вълнички, които се разплискаха в слепоочията ми. Гадно усещане. Кажете ми истината.

Обмислих молбата му. Огледах я от всички страни, претеглих възможните последици. Той ме смути, това момче с бледото си лице и горящи очи.

— Добре — отвърнах.

Час по-късно той си отиде. Едно плахо, отсъстващо «довиждане» и никакъв последен поглед.

Не му казах истината. Как бих могла? Разказах му една приказка. Едно недохранено, недовършено, дребно нещо. Без искри, без пайети, само няколко мрачни и избелели кръпки, грубо тропосани една към друга с оръфани краища. Приказка от онези, които изглеждат като истинския живот. Или по-скоро онова, което хората си представят, че трябва да бъде истинският живот, което е нещо различно. Не е лесно за някой с моя талант да измисли подобна история.

Наблюдавах го през прозореца. Момчето се тътреше по улицата, раменете му бяха увиснали, главата наведена, всяка стъпка му причиняваше огромно усилие и умора. Цялата онази енергия, зарядът, силата, които носеше в себе си, когато се появи тук, бяха изчезнали. Аз ги бях убила. Не че обвинявам за всичко себе си. Той би трябвало да знае по-добре, вместо да ми вярва.

Никога повече не го видях.

Обаче онова чувство, което имах — вълнението в стомаха, в слепоочията, в пръстите ми, остана за известно време в мен. Издигаше се и спадаше заедно със спомена за думите на момчето. Кажете ми истината. «Не» — отвръщах упорито. Отново и отново. Не. Но то не се успокояваше, не се отказваше. Беше обезпокоително, беше влудяващо. Дори нещо повече — беше опасно. Накрая направих сделка с него. «Все още не». Въздъхнах, то се разшава, но накрая се примири и успокои. Утихна. Загуби се. Стана толкова тихо и спокойно, че забравих за него.